автор: samotnik

Петър отпи от втората бира и се отпусна доволно назад. Нощната прохлада носеше приятно облекчение след жегите през деня.
- Боре – обърна се към младата жена, - извини ме, но ти...хм, не виждам халка...
- Дали съм сама? – вдигна поглед над чинията си Боряна
Петър кимна.
- Сама съм, явно не съм срещнала, когото трябва - отговори кратко тя и зарови пръсти в попчето, като внимателно вадеше малките костички.
– А ти? – попита без да вдига поглед.
- Аз... срещнах, когото не трябва – каза Петър. – Планирахме сватба, но когато се върнах от Ирак се оказа, че планът е остарял.
Боряна не каза нищо, но за миг му се стори, че по лицето и пробяга съчувствие.
Отпи отново и се замисли за разговора с професор Николов. Преводът на тракийския надпис не ги водеше никъде, колкото и да си блъскаха главите. Свещено морско око, покланяш, бог ще те води, повтаряше си Петър, без да намира смисъл.
Бирата го отпусна и постепенно мислите му се зареяха към детството му, преминало на същия този бряг. Само че тогава нямаше туристи и ресторантчета. Всяка сутрин слизаха с тайфата до брега.
- Боре – разсеяно попита, - този текст е писан от жреци, нали така?
- Да – кимна Боряна.
- Защо дядо го е сложил на стъпалото, при това така, че да не се забелязва лесно. Сякаш го е скрил.
- Така изглежда, но пък си е направил труда да го копира. По-интересно е защо не е продал това, което е имал?
- Не спирам да мисля за това – отвърна Петър, докато гледаше как Боряна взема с пръсти част от изчистеното месо на попчето и внимателно го поставя в устата си. – Може да не е било ценно... Или е било част от нещо друго, което той не е намерил – улика някаква. Завещал ни го е, един вид. Затова е сложил надписа.
- Това би обяснило защо онези те търсят – съгласи се тя.
- Точно това си мислех. Плочата е част от загадката.
Помисли малко и добави.
- Добре, че се разминахме, едва ли биха се сетили да се върнат.
- Сега, обаче, повече ме интересува как да разгадаем думите – смени темата Боряна и отпи глътка бяло вино.
- Знаеш ли, мислех, че траките не са морски народ – каза Петър.
- Не са в общоприетия смисъл, какво те притеснява?
- Морското око. Защо ще го описват, че и свещено.
- Мисля, че всъщност е нещо друго, не е свързано с морето. Мъча се да се сетя за нещо, което да има връзка, но не успявам.
- Да се обадим пак на професора? – предложи Петър.
- Не, по-добре да не го безпокоим, нали утре сутринта ще се видим. Сигурно вече пътува насам. Можем и сами да разсъждаваме, тъкмо ще сравним нашите предположения с неговите.
Петър се досети, че за Боряна цялата ситуация постепенно се превръщаше в професионално съревнование. За нея беше въпрос на чест да успее без чужда помощ.
- Знаеш ли, самото „напред от” е показателно. Посока, движение. Тръгваш отнякъде, отиваш другаде и се кланяш на бога. Целият израз звучи като указание, в което има географски препратки. Само помисли – свещеното морско око, после върха на земята...
- Това е лесно – вметна Боряна.
- Кое?
- Върха на земята – това е връх. Или планина. За древните всеки висок връх е бил крайна точка, връх на земята.
- Логично. Даже много. Ами окото на морето?
- Не знам – въздъхна Боряна.
- Ако приемем, че върха на земята е връх на възвишение, то окото пак трябва да е географски обект... Нещо, което е морско и прилича на о...
Прозрението го осени, още докато произнасяше думата.
- Остров! – извикаха двамата едновременно.
- Ето, сега има смисъл – наведе се към него Боряна с блеснали очи. – Тръгваш от острова, отиваш на върха на планината и там е Бог. Само че кой остров и коя планина?
- Е, по нашето крайбрежие няма кой знае колко острови... - каза Петър и се усмихна.
- Точно така! Островът се споменава само за да уточни коя е планината.
- Освен това е свещен. Защо е свещен?
- Имал е определена функция.
- Или са имали светилище на него – добави Петър.
Лицето на Боряна бавно се озари с тържествуваща усмивка.
- Свети Иван.

***

Белият ленен костюм вече бе измачкан, но точно това е предимството на лена – дори измачкан, той притежава очарователното качество да изглежда небрежно красив.
- На път сме да вземем всичко, което е било на мястото. Засега липсва само една от плочите – тази от дъното на камерата, където е бил поставен.
- Надявам се твоите хора няма да объркат нещата?
- Не, разбира се, можете да ми имате доверие.
- Искам до сутринта да знам какво означава този надпис – каза човекът с костюма без да вдига очи, докато въртеше чашата си в лявата ръка. Кубчетата лед леко почукваха по чистия кристал.
Ръцете на Славея се потяха, въпреки нощния хлад.
- Професора...е, той не е истински професор. Старши научен сътрудник е, но върши работа. Каза, че ще отнеме време – въртеше телефона между пръстите си, оставяйки мазни петна по гладкия екран. Знаеше, че нямаше да е лесно и се опасяваше да съобщи на събеседника си, че преводът навярно ще отнеме седмици. - Вижте, може би не е необходимо да бързаме толкова, те не са заплаха, няма как да го разчетат. Дори не съм сигурен, че въобще са му обърнали внимание.
- Оставете на мен да преценя това. Как ги намерихте?
- По телефоните, първо на Петър Георгиев, а после от неговите раговори и тази, Боряна Казакова. Не беше трудно – оживи се Славея, - фирмата, където е наел колата има всичките му данни. Проверихме го тоя Петър. Нещастник някакъв, не подозира какво има. После триангулираха сигналите на мобилните телефони и разбраха къде са. И оная проверихме, нищо особено няма около нея.
- Но Боряна Казакова е археолог?
- Да... но... Тя няма как да знае, нали?
- Не, наистина, поне засега. Но не искам никакви рискове.
- Няма риск, освен с Петър и някакъв Николов, тя не е говорила с никого.
Чашата рязко издрънча на масата, разплисквайки капки кехлибарено уиски по тъмната повърхност..
- Кой Николов?
- Богдан Николов – отговори Златанов, усещайки че нещо в стомаха му се свива.
- Идиот! Намерете го. Веднага!

***

Докато вървяха към къщата, не спираха да обсъждат на висок глас случилото се до момента и да градят хипотези. Може би беше от виното, а може и да беше еуфория, но Боряна се смееше звънливо и се шегуваше с Петър, като му припомняше моменти от живота им в училище, които и се струваха забавни. Неговото настроение също беше приповдигнато и не и оставаше длъжен. Усещането да се докоснеш до хилядолетия, затворени в кратък надпис, беше ново за него, но сега разбираше ентусиазма на Боряна относно историята. Късче информация, а имаше потенциала да разкрие цял нов свят.
- Боре, представяш ли си да открием съкровище? Ама огромно, като в приказките!
- Ще открием, как няма – съгласи се тя и го хвана под ръка. – Ама то ще е за мен, храм, цял комплекс дори. История.
- Абе, камъни... цял живот да си ровиш там, пак няма да ти стигне. Аз дори вече знам как ще ме нарекат хората, като разкрием купчините злато.
- Как, Петриана Джоунс? Ха-ха-ха... Или Петър Баба и четиридесетте разбойника?
Стигнаха до къщата на дядо Васил и влязоха в двора. Беше тъмно, но Петър можеше да върви и със затворени очи. Подаде ръка на Боряна за да се качи на единственото стъпало и понечи сложи ръка на дръжката на вратата. Изненада се, когато тя свободно се отвори навътре.
Не виждаха смисъл да викат полиция. Нямаше следи от взлом, а нищо друго, освен плочата с барелефа, не липсваше.

***

Сутринта започна с телефонен звън.
Не бяха спали много, Боряна не искаше да остава в обраната къща и Петър се съгласи. След дълго лутане по нощните къмпинзи намериха бунгала под наем, където успяха да наемат единственото останало незаето и се настаниха легло до легло. Говориха дълго и на Петър му отне часове докато успокои Боряна дотолкова, че да се отпусне и да заспи.
- Ало?.. – в просъница отговори Боряна. – Кой е? Колко е часа...
- Госпожа Казакова? – попита студен глас от другия край.
- Да... госпожица... Кой е?
- Разследващ полицай Петков, Първо Районно Управление – представи се гласът.
- Кой? – недоумяваше Боряна – Какъв полицай?
Усещаше как съня се оттегля някъде назад. Петър я гледаше полуизправен на лакът от съседното легло. Обърканите му мисли се опитваха да подредят думите. Не разбираше кой беше уведомил полицията. Навярно някой съсед, може би леля Петранка е видяла някой снощи и се е обадила, а полицията едва сега реагира.
- Да, познавам го – чу я да казва - Не съм го виждала скоро, защо?..Не...Кажете ми защо?
Петър долови тревога в гласа и, която преминаваше в паника. Стана и се приближи до нея.
- Не... на ресторант, с приятел – очите и се обърнаха към него и се разшириха – В управлението? Но аз... не мога... не съм в Бургас.
Прекара пръсти през разрошената си коса, докато слушаше напрегнато думите, които приглушено долитаха през телефона на Боряна. В тишината на стаята те се долавяха ясно.
- Налага се, трябва да поговорим за професор Николов - Петков настояваше, без да показва никаква емоция. Гласът му беше тих, но твърд.
- Но, моля ви, кажете ми защо? Какво се е случило?
Петков не отговори веднага. Вместо това попита.
- С кого бяхте на ресторант снощи?
- С приятел, казах ви. Съученик.
- През цялата вечер?
- Да, но какво ви влиза това в работата? Кажете ми какво става! – повиши глас Боряна.
- Напротив, госпожице Казакова, точно това ми е работата – въздъхна Петков. – Доведете и него, вашият приятел.
- Никъде не отивам, докато не ми кажете защо. Нали не мислите, че ще се помъкна до Бургас за да си бъбря с вас, без да знам причината.
- Госпожице Казакова – каза гласът, - опасявам се, че е във ваш интерес да дойдете в Управлението колкото се може по-бързо. В противен случай ще пусна името ви за държавно издирване.
Очите на Боряна се разшриха. Дишането и се учести.
- Моля ви, кажете ми какво става.
- Тази нощ професор Николов е бил убит в хотелската си стая – с равен тон каза Петков. – Убит по особено мъчителен начин.
Ужасът не просто парализира Боряна, той превзе тялото и отне способността и да се контролира. Тя се отпусна на леглото и се разтрепери.
- Защо... защо е убит? Как... – търсеше думите си тя.
- Не мога да ви кажа това.
- Да, но... кой, кой го е направил?
- Това се опитвам да разбера, госпожице Казакова.
- А защо ме викате, какво общо има това с мен? – попита Боряна.
Тя слушаше напрегнато лекия фонов шум на телефонната линия, докато накрая Петков изсумтя.
- Защото на последната страница на бележника му пише „Среща с Боряна в десет”, а вие сте провели разговор с него в осем и половина.
- Но това... ние говорихме от тук. Имахме разговор по работа – Боряна добиваше увереност, разбираше, че има някаква грешка. – Срещата ни беше за днес сутринта. Това трябва да обясни нещата.
- А как ще обясните наличието на фланелка с надпис „А френд оф майн уент ту Лондон енд ди онли тинг хи брот бак ис дис лауси...
- Лаузи...
- ... ти ширт” – довърши Петков, - на пода в стаята, където професор Николов е бил убит? О, да не пропусна и малката безопасна игла на нея, с която е закачена членска карта за Националната Библиотека на името на Боряна Казакова.