автор: svdonchev

Как неусетно го настигна старостта? Вече постоянно долавя дъха й, сутрин по време на първата разходка между дворните дървета, после я среща по обяд, при любимия вир с пенлива вода край бреговете, или вечер, когато хладния вятър от боровете подгонва хиляди комари към селските фенери.
Тогава настъпваше самотата.
Той сядаше на пейката под прозореца на къщата с неизменния бастун, поглъщаше шумовете на нощта и следеше полета на светулките из градината, охладена от вечерното поливане. А шумовете долитаха неизменни и волни като птици. Хубави детски гласове, женски смях, отсечен и примамлив, трополене на празни съдове, всичко се чуваше така отчетливо в летния мрак. Само той бе сам, с крив бастун до паянтовите крака и отслабените от възрастта очи. Въздиша ше и следеше случайно прибегналите светлинки.
Боже, каква празнота се промъква и присяда до него на пейката? Кога преминаха всичките години? Как изтекоха както не спира да изтича водата през селската река? Къде е бил, какво е правил през цялото това време? Ето, някъде наблизо се е промъкнал живота, радват се хора, крещят на палави деца, влюбени тръпнат и чакат нощта, мъже на всякаква възраст се трупат около чешмите на центъра и неуморно си разказват истории. А той, той слухти за хорската глъч с приведени рамене, притаен като крадец. Целият му живот премина така, тих, равномерен, ленив, без запомнящи се радости и без непоносими скърби. Нямаше я радостта от шума на доволен, момичешки глас, нито насладата от поласкана, женска кожа. Няколко жени, набързо преминаха като понесени от течението лодки, спряха без закотвяне на неговия кей, отплаваха без да ги е опознал и запомнил, без никога след това да е почувствал копнеж по тях.
Не изпита и радостта да има дете. Скромната му къща остана вечно глуха за детски глас. Никога нямаше да му се случи да протегне закачливо бастун и да прогони палави малчугани от лехите с цветя.
Така, като лятна светкавица премина всичко. Налегна го отчаяние. Как ще събере сили да се изправи от пейката? Как ще запали лампата и ще премине през пустото антре? Как ще легне в самотното легло и как ще заспи, как? И какво, какво следва занапред? Остаря, скоро ще оглупее съвсем, ще се превърне в непоносим, сприхав старец, неподвижен като дънер. Ще лежи почти непрекъснато, облегнат върху възглавница, пред малкото прозорче за да вижда всички подстъпи към двора, ще тлее като упорит въглен, примирен, готов за неизменната смърт, а случайните минувачи ще се редят с любопитни лица покрай оградата да зърнат дали все още някой се движи зад мръсните пердета. После ще го погребат, защото и това ще се случи, със самотния свещеник и някой случаен бедняк, тръгнал зад каруцата заради милостинята. Няма близки, кой друг ще се съгласи да го изпрати за последно, след като през целия си живот е бил непоправим самотник?
Изправи се трудно, налегна го тежка, старческа мъка. Как го допусна? Защо осъзна самотата си след толкова време? Наистина ли е бил така глупав? Заради собствената си глупост или заради самоуверената младост? Как ще изживее краткия си вече живот занапред? И какво го очаква сега, старост, старост и самота?
Някъде наблизо засвириха двойка щурци и той проточи сбръчкан врат по посока на свирнята за да им се порадва. Остана неподвижен, когато спряха и тишината отново нападна занемарения двор. Пристъпи до дворната врата. Навън, асфалта светеше на петна от уличния фенер. Прииска му се да остане тук, в края на пътечката, без да се връща по обратния път. Обърна се с мъка, къщата тъмнееше някъде в края на отдавна занемарените лехи, грозна, изкривена от годините. Как не е забелязал досега колко са провиснали стрехите, как са изпопадали мазилките под прозорците от влагата? Стори му се чужда, непозната къща, сякаш я виждаше за първи път.
Какво се случи с него за няколко мига? Защо го налегнаха подобни мисли? Приискаха му се толкова много неща, все пропуснати във времето. Прииска му се да е между хора, да се надвиква с тях, да се смее, да изучава веселите им лица, да се радва на жени, всякакви, дори съвсем случайни, да не заспива никога и да живее, да живее. Облегна се на оградата и неволно затвори очи. Преминаваха кадри, случайни мигове, откъснати от миналото му случки, преминаваха като откъснати ледове и нахлуваха отвсякъде. Застрашителни, неочаквано ярки събития, лица, звуци, всякакви черно-бели снимки се появяваха отвсякъде и го поглъщаха.
Заплака от безпомощност. Почувства се смазан от глупостта си. Как стигна до тук? Ах, защо не може да се върне всичко? Защо не се случи някакво чудо и той, никому неизвестния селянин Жеко, противно на всякакви природни закони да може да изживее живота си отново, поне от младостта нататък. Колко различно ще бъде всичко, за колко пропуснати нещица ще си спомни ако му дадат шанс! Ах, какво е правил, накъде е гледал докато животът му, неговия собствен живот е преминавал пред погледа му като бавен влак?
Тогава чу гласа, тих глас, женски, тънък като откъсната трева. Вдигна поглед, подпрян върху бастуна и видя някакъв неясен силует с пола, елек без ръкави и забрадка, под която се открояваше бледо лице.
- Как си, Жечо...бива ли те?
Той изсумтя със самотната сълза по бузата и загледа това сякаш познато лице. Пристъпи по- близо до оградата. Очите, по очите я позна, беше Мина, хубавата Мина, сега остаряла, попрегърбена, с изкривени крака обути във вълнени чорапи до коленете, въпреки летните горещини. И тя се бе променила, годините не бяха простили и на нея, макар че някогащната хубост личеше и под мижавата светлина от фенера. Учуди се, как не я е срещал толкова дълго. Къде се е губила? Живееха през няколко улици в обезлюденото село.
- Бива ме!- прошепна той – Ей ме на...дворовете кръстосвам!!!
Тя се приближи, отпусна лакти върху неговата каменна ограда и въздъхна:
- Остаряхме, Жечо... лоша работа... остаряхме!
Кимна Жечо, сам на себе си в тъмнината под клоните, пристъпи театрално подпрян върху бастуна, отвори желязната врата и излезе на тротоара с куца, решителна крачка. Спря, видя я срещу себе си, по- дребничка, но със същия дързък поглед и алените устни, полуотворени, сякаш зейнали от учудване. Загледаха се приведени от старостта, а сенките им се открояваха съвсем изкривени върху прахоляка.
- Хубава вечер!- каза Мина и вдигна глава срещу звездите. Погледът й блесна сред бръчките.
- Аз нали съм все сам...всичките вечери, са ми еднакви?- примирено отвърна той.
Тя го погледна с нежност под фенера. Дочения панталон, избледнял по колената, елека без ръкави, разплетен по краищата, ризата, жилестия врат със старчески петна, бялата коса, прилежно сресана на път.
- Че не стой сам...ела ми на гости..още сега ела!?- живо предложи тя.
Той се взря изненадан в очите й. Смути се, преглътна и някаква сянка на отминала свенливост премина като сянка през лицето му. Премести кривия бастун в другата ръка.
- Да дойда ли?- прошепна объркано.
- Че ще дойдеш ами..то сам седи ли се?
Той се извърна непохватно, погледна дворната врата, тъмната къща, рояка мушици около голата крушка пред верандата. Опипа джобовете на елека и ключовете издрънчаха.
- Нека заключа...вратата, поне!- каза тихо.
- Заключи, заключи!- каза тя развеселена – Аз ще избързам да сложа масата..на двора, ще я сложа на двора...нали Жечо?
Той я изгледа как пъргаво се отдалечава надолу по улицата. Имаше тесни рамене, ситнеше с кривите крака, приглаждаше забрадката на всеки няколко крачки и полата й се открояваше с младежка шаренията в тъмнината. Бързите й крачки се приглушиха съвсем и той потръпна. Задъха се и старото му сърце се разтупка от радост, а ръцете му отмаляха от вълнение. При Мина, някогащната Мина? Как му се прииска да захвърли бастуна и да я догони както някога?
Неусетно и подмолно, неговия собствен живот, младостта му, кратките му и редки радости се бяха отдалечили и потънали в същия мрак, който бе погълнал и Мина. Облегна се върху напекания цимент по оградата и миналото го смаза с цялата си тежест. Спомни си.
Колко млада бе Мина тогава, така красива, със семпли чисти дрехи облякани без вкус. Имаше мило лице и бузи, все зачервени от непрестанната работа на открито. Колко бе грациозна и пъргава като зверче, с къдрава коса, подстигана нехайно и необичайно издължени очи, пъстри и потайни? Той, Жеко, също толкова млад, тогава работник в борсата край село, я посрещаше с радост в тъмнината на някое притаено местенце. Изпъваше се с привидно надменен, изправяше се скришом на пръсти защото бе по- нисък, целуваше кадифените й устни, непохватни и нетърпеливи като нея. Усещаше мириса на тоалетен й сапун и я прегръщаше с благодарност. Съзнаваше, че той, грозноватият, често незабележим надничар Жеко, не е заслужил с нищо близостта на чудната Мина.
Въпреки, че търсиха тъмни кътчета за да крият срещите си, хората ги забелязваха и скоро всички заговориха за любовта им. Появиха се слухове и всякакви приказки. Хората от селото ги следяха зорко, недоумяваха защо не се събират да живеят заедно, но всички бяха сигурни, че това скоро ще се случи.
Но то не се случи. Вместо това една новина обходи селските улици като гръм. Мина изоставяше живота си тук, отказваше се от любимия Жеко и заминаваше да учи в града. Заминаваше, според подочулите съседи, властно изпратена от баща си.
Да, спомни си старецът Жеко, спомни си сега, докато пристъпваше по тъмната пътека за да заключи вратата на къщата. Вейките над главата му шумоляха от вечерника, а той внимаваше да не се препъне от ръбовете на дворните плочи.
Как дълго и шумно бе плакала Мина, как настоятелно го бе молила да замине с нея? Колко напрегнато и тревожно се белееше лицето й тъмнината? А той, той мълчеше вдървен като плашило, изплашен и глух за отчаяните й думи. Изплаши се от промяната в живота си, тя нахлу безцеремонно и прекърши всичките му спокойни надежди, както урагана пречупва младите клони. Въпреки това не се предаде изведнъж, запази мъжкото изражение. Не трепна и когато се разделяха за да прекарат неспокойната нощ, преди нейното заминаване. Тя бе сломена и с приведени рамене, посърнала от плача, той, нисичкият, но корав младеж Жеко, току- що останал с пусто сърце я изпращаше с поглед, учуден от странната й походка, от ниския ръст, от ситните крачки на подгонена птица, сякаш я опознаваше едва сега. Така ли смешно се е движела винаги, така ли е замятала левия крак, несъразмерно ли е тялото й, или така му се струва от сумрака? Сякаш я видя друга, различна след вестта за заминаването?
А тя замина, да, замина.Той, запази спокойствие, но от щастлив и уверен в бъдещето младок Жеко, се превърна неусетно в самотник. Първо го налегна тъга, тъмна и гъста като машинно масло, после се загледа във всекидневните неща, в дворните работи, в похабената реколта, в ежедневието на вечно болнавите си родители, заслуша се в слуховете за наводнения от скъсана стена на язовир, за намаляването на дивеча, или за палежите на обори и плевници, които зачестяваха.
И дните се проточиха, еднакви като близнаци, сиви, със заоблени краища, дни в които като в огледало се отразяваше цялата му пустота, така незапомнящи се дни, когато миговете се превръщаха в часове, а часовете се изплъзваха като дим, погълнат от теченията.
Той бе запомнил всичко без усилия. Не можеше да се отърси от натрапчивият спомен. Как се случи така, че тя замина и го изостави въпреки всички обещания? Значи не го е обичала, не го е искала, просто е забравила всичко и е послушала баща си? Загубено е било времето с нея, значи! А той се бе доверил!
Вече му бе по- лесно да живее, разочарован от нейното предателство. Не трепваше когато между хора, някой случайно споменеше името й, нито проточваше шия към тяхната сенчеста къща, с надежда да я зърне как чевръсто притичва из двора. Някак се успокои и заживя в дълбоко примирение. Превърна се в още по- добър стопанин. Работеше неуморно из двора, грижеше се за животните, кръстосваше упорито из сергиите на борсата, пазареше се с безизразно лице, правеше хубави сделки, печелеше пари и скоро всички из селото започнаха да го сочат за пример. Той обаче остана глух за хорските хвалби. Живееше своя кротък живот, тих, равномерен, без забавяне и прибързвания, като навита машина със зададен маршрут. Почина баща му, после в края на същата година си отиде и майка му. Погреба ги строг и умислен, но без печал. Сякаш душата му се бе спекла като корава, лятна пръст. Прибра се от гробището и съвсем оскотя. Отчужди се неусетно, стана пестелив на думи и дела и все по- рядко го виждаха да проговаря на съсед или на минувач.
Дали си спомняше за Мина? О, да, най- неочаквано, при това след толкова изминали в труд дни, както човек си спомня за неокосената ливада, за отминал преди бурята облак, за голяма риба скочила из плитките води, за случка изникнала в съзнанието когато е най- неканена, за напъдена муха зимна и немощна. А тя, Мина се появяваше в селото, макар и рядко. Малко променена от годините тя преминаваше гордо по средата на улицата, неизменно поглеждаше към неговия двор, поглеждаше случайно, но сякаш с очакване и тъга и преминаваше, а той я изпращаше с поглед, предвидливо скрит зад някоя от ниските постройки. После, случайно я видя бременна, наедряла, още по- далечна, но по- красива. Беше заприличала на истинска жена. Тогава го заболя и неволно се замисли кой е мъжа до нея, какъв е живота й, дали живее добре или е нещастна, дали си спомня за хубавата им младост и за него, преданния, послушен Жеко, когото бе изоставила без да се замисли? Или всичко е избледняло и се изтрило? Ах, какво нещо е животът? Горкият Жеко , защо точно на него се случи всичко това?
А годините изтичаха като изспусната вода. Времето премина неусетно и той си спомни как я бе видял веднъж да преминава бледа, с току-що проходилото, залитащо дете в ръка, слабо дете, нежно и весело, но със същия вроден типично неин, решителен израз на лицето. Тогава му бе станало мило на душата, но не бе посмял да я спре и да я заговори. Тя не бе вече негова, нито детето бе негово.
Изминаха още сиви години и той видя в огледалото първите дълбоки бръчки по лицето си, после косата, оредяла и бяла над слепоочията, а един ден, въпреки усилията не можа да пренесе големия, плосък камък за цепене на дърва под навеса, там го довличаше на сушина преди началото на всяка зима. Тогава седна и с безразличие разбра, че е остарял. Значи и тя, Мина е остаряла, годините едва ли са пожалили и нея? Стана му по- леко от тази мисъл сякаш.
После един ден, тя пристигна с големи куфари и едно русоляво момче, което подтичваше около нея. Тръгнаха слухове, че е напуснала мъжа си и се връща завинаги на село. И наистина остана по-дълго този път, дори започна работа в цеха за консерви. Срещаха се често, по улицата, в магазина, на площада на време на летните събори, докато тя един ден го спря и му каза в очите:
- Защо не се съберем,Жечо...закога се пазим?
Той остана с отворена уста от изненада. Онемя. Толкова години бе мислил за това и сега гледаше оглупял право пред себе си.
- Мина ни времето!- каза и избяга, но тя не се предаде. Предложи му пак, когато есента си отиваше и дърветата се оголваха от вятъра. Той отново се развълнува, отвори сякаш уста да се съгласи, но вместо това я отпрати да си ходи вкъщи, мълчаливо, само с кимане на главата.
- Нека заживеем заедно Жечо! – подхвана отново тя, а той добре си спомня, колко надежда и любов имаше в очите й тогава, но той не се трогна, остана непоколебим пред молбите. Нима той бе виновен за сегащното положение? Тя ги бе довела дотук, Мина!
Старите панти изскърцаха, той заключи вратата на къщата и се облегна върху паянтовата дръжа, да провери дали се е превъртяло резето, така правеше от годините на младостта си, така щеше да прави докато умре, все не доверяваше. Обърна се, видя бялата хавлия, която вече втори ден забравяше да прибере от простора и една мисъл премина бързо през целия двор и го перна като искра по челото.
Защо го канеше Мина, защо така настойчиво го преследваше да се съберат и да заживеят заедно? Не е случайна тая работа? Налегнаха го тъмни съмнения, ей така, изведнъж. Раздвижи се с мъка ленивия му мозък, така остър и жив навремето. Облегна се на масичката със саксиите и сложи в унес бастуна пред краката си. Да, има причина да го привиква. Младостта отмина, остаряха, тя се прибра на село, сигурно натирена от мъжа си, прибра се в старата къща, също паянтова като неговата, прибра се без нищо, само с нейното си момче, което растеше бързо,скоро щеше да избяга в града или при жена. Да, тя знаеше, че скоро ще остане сама, като кукувица, кой ще се погрижи за падналия дувар, или да пази имота от крадци, кой ще й донесе чаша вода като е болна, кой ще й напазари от магазина? Ето кой, Жечо. Или заради къщата го привикват, неговата бащина къща? Знаят го, че скоро ще клекне съвсем, ще оглупее от склерозата, все ще го придумат със синчето да им я препише къщата, така две къщи ще има Мина, едната за нея, едната за сина.
Надигна се ярост в него. Задъха се, напрегна се, сърцето му се разтуптя. Значи нищо не се е променило, Мина е същата продажница. Как му се прииска да я хване за вехтия елек и да я раздърпа, или да я цапне по врата с бастуна. Хубаво са го измислили, след толкова години. А може да кроят планове и паричките да му вземат? Тя е хитра, знае, че цял живот е бил пестелив, скромен и удачно е защитавал и увеличавал парите си, а и не е имало на кого да угажда, знае хитрушата, че той има скатани пари. Яростта му нарастваше с всеки миг, надигаше се в гърдите му като кашлица, давеше го. Правилно не се е доверявал на никого, правилно е странял от хората, на кого да имаш вяра, когато и някогащните ти любими хора не спират да мислят как да те изиграят? Стори му се, че се мяркат силуети насред двора, крият се зад храстите и дебнат. Шепот ли чува отвъд оградата или листата галят керемидите от кроткия вятър? Или са дръзки крадци, напоследък селото се е напълнило с тях? Друга мисъл го жегна като летящо насекомо объркало пътя. Или искаха да му вземат една от нивите, тя граничеше с един от бащините имоти на Мина и открай време им бодеше очите, пречеше им да слеят всичко в един блок? Да, сега вече бе сигурен. Има някаква мътна работа. Може да бе остарял, но не бе загубил съвсем разсъдък, бе все така предпазлив. И остарял можеше да се опази. Ах, каква бе тази негова съдба, все сам, все нащрек? Няма да отиде при Мина тази нощ, нито някога след това. Сам, по- добре да си остане сам, както досега. Пое си дъх за да не изругае в тъмното. Отключи, влезе си в къщата и тресна вратата без да пали лампата в антрето.
През няколко улици в един спретнат двор, хладен от асмите, призрачно осветен от градински фенер с рояк комари около него, радостната старица Мина подреждаше с кротка усмивка масичка върху плочника. Беше доволна и щастлива и вече два пъти изостави суетенето, сложи ръце на кръстта, погледна небето и въздъхна с отворена уста, като дете, на което показват звездите. Тупкаше старото й женско сърце, вълнуваше се претръпналата й душичка, сякаш е млада, моминска душа, трепкаха оределите й мигли. Радваше се, радваше се както някога, много отдавна, когато дяволито се криеше под сенките и го чакаше с нетърпение, както го чака и сега, него, все така любимият Жечо.


К Р А Й