автор: eres

Видях го снощи
как пробяга в тъмното
под бялата паркирана кола
на входа.
И нищо- след това.

Мъниче глупаво,
котенце мило,
как тъй се случи,
че влезе
в неприкосновеното царство
на кучетата?

Толкова мъчително
безжизнена
е изящната ти фигурка
от черен абанос!
Мит ли се оказаха деветте ти живота,
мило мъртво котенце?...

Най-зловещ
е делничният фон на тази случка.
Случка ли?Но тя отсъства.
Завесата е спусната.
Било е зад кулисите на тъмнината.
Излегнати лениво във тревата
на крачка-две от мрачното си дело
са убийците-
улични кучета.

Не мога да откъсна поглед-
абсурден и страшен
е този пейзаж.
Високо съм.
Недосегаема?!
Почти съм сраснала
с прозореца на осмия етаж.

Минават хора-
делнично забързани.
Безизразни.
И отминават.
Плача
с чувство на вина
и с мисълта,че вече е излишно.
(Но можех ли да те опазя?...)
А когато една милостива ръка
те изхвърли отвън
на бунището,
усетих как ме връхлита омразата...