автор: Narwal

- - За Бога, Екселенц! Как попаднахте в Бурса и как успяхте да влезете в сарая на жените? – Тамара беше искрено изненадана от неочакваното посещение на Великия магистър на Ордена на хоспиталиерите.
Но дълбоко в себе си признаваше, че изненадата ù беше приятна.

- Не е толкова трудно, Ваше Височество – отвърна Филибер. – Дълги години прекарах на Изток и доста научих, много хора опознах. Мои приятели, търговци на зехтин от Гиза, ми помогнаха, като ме взеха на кораба си и ме предрешиха в арабски дрехи. С тях пристигането ми в Смирна, а оттам до Бурса, беше лесно. А влизането в сарая стана по обичайния начин – с подкуп.

Тамара се усмихна. Въпреки годините, усмивката ù бе красива и пленителна. От доста време българската принцеса не бе изпитвала приятното чувство – да се радва на вниманието на мъж. През годините, прекарани в харема на султан Мурад, тя имаше всичко, но това чувство не бе изпитала нито за миг. Не обичаше султана, не харесваше живота в златната клетка на сараите. Жива я държаха само спомените за някогашните безгрижни години. Въпреки това и там тя успя да се огради с приятели – жени от харема, търговци, учители, свещеници, с които имаше право да контактува като християнка, както и обикновени хора от пазара. Но да ù трепне сърцето, когато види мъж! Това чувство го изпитваше за пръв път от десетилетия.

- Радвам се, че ме посещавате, Екселенц – каза Тамара и отново се усмихна. – Мислех си, че никога повече няма да Ви видя. Всички разбрахме, че Муса Челеби е прехвърлил войските си в Галиполи. Това тук не остава скрито. Значи сте изпълнили молбата ми. Имам добри вести от Константин. Съюзът им се увеличава и сега към него от Маджарското кралство пътува войска, начело с другия ми племенник – Фружин, синът на покойния ми брат Иван-Шишман. А Вие накъде сте се запътили?

- Няма да ми повярвате, Ваше Височество, но съм се запътил към България.

Брадичката на Кера-Тамара увисна. Днес изненадите станаха много. „Какво ли се е случило с Великия магистър?!”- помисли си тя и го изгледа въпросително.
- Какво е станало с Вас, Екселенц? – запита Тамара – Да не би да са Ви прогонили от Родос или Ви е доскучало от спокойствието на острова?

- Вече не съм Велик магистър на Ордена, Ваше Височество. Предадох тази чест на брат Антоний Флувиан де Ламиер. Успях да организирам само верните ми стотина рицари и петдесетина капелани и те вече плават към Драч, откъдето ще продължат към Видин, за да се слеят с войските на Константин и Фружин. Разбирам, че тази помощ е нищожна, но повече не мога да предложа. Някога сам предложих меча си в служба на Константин…И се надявам, той да се възползва сега от него. Европа няма да Ви помогне. Между Франция и Свещената Римска империя гори война…Вече цяло десетилетие. Англия се раздира от вътрешни противоречия, а италианските републики не могат да се съвземат от натиска на османците в Средиземно море. Не искам да оставя Вашата България. Някаква магия я направи много важна за мен.

Тамара не вярваше на очите си. Сякаш Божията Майка протягаше ръка към многострадалната ù родина. Един чужденец, един католик предлагаше своя живот в нейна защита. Нима саможертвата на „царкиня Тамара” ще се окаже безсмислена?! Ще доживее ли тя да види Отечеството си свободно?! От очите на българката потекоха сълзи.

- Не можах да изпратя нито един от братята си в битка, както повелява нашата традиция, Екселенц. И двамата загинаха като войници. И не можах нито да ги оплача, нито да ги погреба. Но Вас ще изпратя, както трябва да се изпрати войник.

Тамара отвори едно сандъче и от дъното му извади икона на Дева Мария или Света Богородица, както я наричаха православните.

- Коленичете, Екселенц! – повелù тя.

Арабските дрехи на Филибер не бяха подходящи за церемонията, но това не попречи на стария воин. Той застана на едно коляно и впери морскосиния си поглед в маслинено черните очи на българската принцеса.

- Нека Бог Ви закриля, Рицарю! Нека бягат от Вас стрелите и копията на враговете Ви! Нека мечовете им се пречупват, без да Ви докоснат! Нека победата Ви следва навсякъде! Бъдете благословен!

Сините очи на Великия магистър се просълзиха. Тамара продължи:

- И ако Европа Ви забрави, то България ще Ви помни. Но по-важното е, Рицарю, че ...аз ще Ви помня!

Филибер се изправи и тялото му инстинктивно се изпъна във войнишка стойка. Той направи дълбок поклон и излезе.