автор: LeoBedrosian

Ето, че нещата почваха бавно да си идват на мястото. Това, което трябваше да стане, ставаше. Логиката на Баща му бе несломима и последователна. Никога не бе се усъмнявал в нея, дори когато го изпрати в сферата на грешните.

Не искаше да си спомня за онова мрачно време. Но кошмара се връщаше неканен всяка нощ, дори в прегръдките на някоя небесна фея, или езическа весталка.
Бе прокобен вечно да си спомя измъчените лица, налегнатите от хиляди болести и земни недъзи тела, обезверените души. Не стига това, а трябваше да изтърпи всичките грехове и пороци на смъртните. Злобата, ненависта, отмъстителността и проклятията дето тегнеха на грешните им души от хиляди и милиони знайни и незнайни божества и Вчености. Всичко това бе един безспирен кошмар и той бе принуден да го понася цели тридесет и три земни лета.

Тридесет и три години на лишения, неверие, прокоби, болести и бубонна чума.

"Изпитваш ли ме, Татко?" бе Го попитал в една от кратките комуникационни трнсмисии, които успя да му осигури Гавраил-Духа. Връзката беше лоша, често прекъсваше въпреки уверенията на Отца, че ще има всички удобства и най-вече комуникация със Сферата на Вечните. "Заслужих ли твоето доверие накрая, след всичките мъки и несгоди?"

Остави друго, ами се налагаше постоянно да прилага дребни фокуси и евтини ловкости, приемани от смъртните като чудеса за да подържа изстиващия им интерес и мнимата вяра в божественото. И ако оцветяването и овкусяването на вода, уж первърната във вино бе детска игра, то за съживяването на Лазар му се наложи да използва някои познанства и връзки с местни шарлатани и мними отровители, които да му доставят псевдо отрова с ограничено във времето действие. По-сложно се оказа премахването на свидетелите, но и с тази задача се справи с помощта на въздесъщия Варвара. Само не можа да предвиди, че грешните ще освободт именно Врвара, а него ще разпънат. Е, нали има и допустими грешки.

Възкачването му на престолите "Цар человечески" и "Син Божи" се оказа не толкова лека задача, но постигането й му даде някои безспорни предимства в постигането на крайната цел - Обожествяването му в очите на грешните и сключването на поредния Нов Завет с Господа-Бог. Последната стъпка - бичуването и разпъването му не бе от най-приятните преживявания, но с помощта на хипнотични билки и болкоуспокояващи екстракти и това понесе.

Имаше и едно угризение, когато през през полузатовените клепачи видя животинския им страх, когато Везувий и Помпей закриха Слънцето и разклатиха земната твърд след мнимата му смърт. Тези фокуси бяха излишни.

Но трябва да признае, че земното му пребиваване бе съпроводено и с някои приятни изживявания. Още усеща по кожата си нежния допир от рижите къдрици на Магдалена, вкуса на сълзите й, влюбените й очи с цвят на пролетна трева... Само една го бе дарила с подобно усещане, но непогрешимата божественост на Орфеевата жрица не можеше да се сравни с първичната искреност на земната куртизанка. А и куртизанката бе специално обучавана в любовното изкуство.

Както и да е, вече е минало. Сега имаше не по-леки задачи. Предстоеше последната и най-решаваща стъпка в Сферата на Божествените. Събитието, от което зависеше съдбата на всички, земни, Свети, Божествени и Вечни. Неговата съдба, дори тази на Баща му бе тясно свързана с изхода от тази последна и решителна битка, въпреки, че подозираше, че има и един таен изход само за тях двамата. Изход във Вечността. малък отвор в една незначителна и никому неизвестна Сингулярност, която Башата бе пазил в дълбока тайна дори от себе си. Не можеше да му отрече, че предвижда всичко, но не можа да предвиди едно... И то бе най-Важното.
В един горещ и съдбовен ден, когато вечните се въоръжаваха за Последния сблъсък, когато Демиурзите трескаво финализираха последните си Сфери и Състояния, когато Духа сновеше безконечно сред Всичко и Всички и Всякога Началото и Края се срещнаха и затвориха Великия Кръг.

Казано иначе Аеол пресъхна...