автор: esenna

Елица беше пълно неугледно момиче и на 14 г. имаше доста непривлекателен вид. Учеше в Музикалното училище в Бургас - виолончело. Беше момиче със средни възможности и външността й често беше обект на подигравки от страна на съучениците й.Като че ли нищо неприятно не й беше спестено и докато нейните приятелки развяваха предизвикателно дълги коси и къси поли, тя често триеше дебелите си очила , за да може поне малко да вижда.

Никога не показваше , че е засегната или обидена от честите присмехулни подмятания на момчетата и никой не разбираше , че тя страда дълбоко заради несправедливостта на природата. Майка й – дребна женица, наблюдаваше дъщеря си мълчаливо и си мислеше – чии гени от рода им наследи дъщеря й . Но като всяка майка разбираше, че това е болезнено за Елица и не казваше нищо.
Така тя завърши осми клас, издържа си годишните изпити със среден успех и започна всеки ден да чака спускането на нощта , за да ходи на плаж. В ушите й постоянно звучаха ехидните подмятания на съучениците й:
– Ама това си е направо огромна ’’ела’’, едно елище, трябва да си сменя името!
- Ти виждал ли си ела с очила ? – и всичко това последвано от злобен смях.
Затворена в своята нелицеприятност като в клетка, тя се отчуждаваше от всички и всичко . И кой знае как щеше да продължи живота й , ако не беше видяла една късна вечер , съвсем случайно , непозната двойка - младо красиво момиче с дълги коси се гмуркаше в морето и изплуваше като сирена, а момчето я прегръщаше, целуваха се, играеха във водата -щастливи, красиви, влюбени. Бяха съвършени! Елица ги наблюдава дълго като омагьосана! Луната ги целуваше, морето ги галеше, бяха обичани от цялата вселена! Изведнъж усети силна раздираща болка и като че ли нещо се скъса в душата й. Тази вечер тя дори не плува -плака дълго и горчиво и постоянно я връхлитаха въпросите - защо любовта е само за красивите, щастието, целувките, какво беше сбъркала , кому беше сторила нещо , за да бъде наказана така жестоко.
Прибра се в къщи късно, затвори вратата на стаята си и цяла нощ не спа. Възглавницата й подгизна от горчивите сълзи, които беше насъбрала, но постоянно пред очите й беше красивото момиче , което беше видяла на плажа.
Сутринта стана подпухнала от плач и недоспиване . Навъсена и озлобена, с някаква мълчалива , изпълнена с гняв воля, събра всички кутии бисквити, сладкиши, шоколади и ги изхвърли в кофата за боклук. Излезе , отиде в съседния магазин купи си 10 пакета солети и един килограм ябълки и се затвори в къщи.
За Елица започна друг живот. Спокойно, макар и с мрачен вид тя ядеше само солети и ябълки, продължи да излиза само вечер да се къпе, не си мереше килограмите, не поглеждаше огледалото. Майка й се изплаши - лятото свърши, а дъщеря й не допускаше никой и нищо до себе си.
Само солети и ябълки!
Опита се да говори с нея , но Ели беше като непробиваема стена. На 15.09 когато си облече мантата тя увисна на нея грозно.Това изобщо не я смути, сложи колана си, подръпна я малко напред-назад и излезе за училище. Когато съучениците й я видяха се възцари тишина. Никой не повярва, че това е момичето, с което всички се смееха и подиграваха. Макар и все още позакръглена , с дебели очила - беше неузнаваема. Някой се опита да подхвърли неуверено:
- Яаа, нашата ела май се е смалила?? - но Елица с невъзмутим и леко заплашителен вид влезе в класната стая.
Две години тя се храни само със солети и ябълки. Отслабна драстично, почти окльощавя, не даваше никой да й каже и една думичка. Само един ден помоли майка си да отидат на очен лекар - вече знаеше, че много от нейните съученички носеха лещи вместо очила. Майка й веднага записа час при най-добрият лекар. Тя постоянно я гледаше, жалеше я, накупува й много нови дрехи - поли, блузи, панталони, но Елица така или иначе си беше свикнала да носи черно и еднообразно. Единствената промяна беше това, че започна да носи панталон, който й стоеше много добре. Когато махна очилата и пусна дългата си коса , за първи път от две години се огледа в огледалото. Дори леко се усмихна на това, което видя в него. Майка й се радваше, направи й любимите й палачинки, но Ели с презрение ги отмина и каза:
- Моля те, мамо, почивай си, знаеш какво ям, не харчи излишно пари и не се трепи да готвиш за мен.
- Но, Елица, моля те, ще се разболееш-???
- Няма, спокойно….
Това беше единственият разговор на тази тема –пръв и последен, между майка и дъщеря.
Елица превърна младежката си драма в първата си победа в живота и това като че ли й даде сили да продължи да се бори със същата упоритост и за всичко друго. С много труд и дълги часове свирене стана една от най-добрите челистки на гимназията . Красива и успешна, ухажвана от много момчета, вечер тя се прибираше в стаята си и продължаваше да гледа мрачно. Подчини се на законите , които й наложиха , за да бъде уважавана, но не можеше да разбере защо хората не можеха да си бъдат такива каквито природата ги е създала и да бъдат също уважавани и зачитани.
Завърши Музикалната Академия в София с пълно отличие, отблъскваше всеки колега, който я поканеше на кафе или кино и продължи самотният си затворен живот.
Завърна се в родния Бургас и започна работа като учителка по виолончело в Музикалното училище. Заживя спокойно, работата й се отдаваше с лекота, макар, че радост в сърцето й така и не се появи - огорчението от проблемите на юношеските й години тя не можа да преглътне. Обърнала му беше гръб, но то стоеше някъде много дълбоко стаено в едно малко ъгълче на душата й и понякога без никакъв повод внезапно я връхлиташе. Тогава тя оставаше три дена само на вода - като че ли доби мазохистично удоволствие да се изтезава и самонаказва.
Грижеше се за учениците си и живееше по някакви свои си закони - без ласка, топлота, нежност или усмивка. Беше си изработила представа, че човек не изпитва нужда от подобни емоции и те са някаква глупост, напълно ненужна и неволно демонстрираше това с поведението си.
На един празник на училището, където отиде съвсем по задължение, беше седнала на отрупаната голяма маса и пиеше минерална вода . Мъжът , който стоеше до нея тя не познаваше и се учуди когато той се наведе леко и прошепна:
- Все пак не разбирам, аз не съм музикант, но защо няма музика на това хубаво тържество -нали вие всички сте музиканти, не обичате ли танците, музиката?
Елица се смути. Това беше първият човек в живота й , който не я питаше защо пие само минерална вода или защо не опита ето тия хрупкави картофки? Не знаеше какво да му отговори , а и аскетското й съществувание като че ли беше изсмукало способността й за комуникация. Опита да се усмихне и попита:
- Какво работите?
- Не ме ли познавате? Аз отговарям за поддръжката на материалната част в училището. Нещо в стаята Ви случайно да не е в ред? - той се усмихна, вдигна чаша вино и каза - Наздраве!
Така вечерта мина неусетно и за двамата, говореха си за обикновени неща и за първи път в душата на Елица се промъкна оная успокояваща тишина предвещаваща тайнството на очакването.
Минаха месеци, в които те се срещаха. Никола поправи шкафа за ноти в стаята й, изчакваше да свършат часовете й и отиваха на кино или се разхождаха. Елица гледаше бившите си съученички, вече женени, с деца , а тя пак беше някак извън техните закони.
Когато за първи път Никола я целуна тя го прие доста хладно. Отношенията им нямаха романтичната окраска на все така живият образ от оная паметна вечер когато тя реши да подмени живота си , да излъже съдбата, за да бъде желана, красива и обичана. Но постепенно с кротостта си и липсата на досадно любопитство, Никола успя да навлезе в тази наранена душа и започна да лекува , дори без да подозира , стари рани.
След година и половина се ожениха. Лека усмивка на устните й, но много дълбок блясък в очите й издаваха вътрешната й радост, че и с тая задача се е справила и то успешно, защото го беше обикнала . В живота си тя беше обичала само майка си и баба си. Никой друг. А ето сега -Никола, който успя да я извади от мрачното вцепенение на нейният живот – клетка, да излекува душата й , да й се усмихва, да я прегръща, да я наметне със сакото си когато й стане студено. Да….и този път май беше успяла.
Заживяха спокойно, като че ли Никола успя да строши нейното мълчание и затвореност, все по-често колегите и учениците й я виждаха да се смее, да се шегува. Елица като че ли сега започваше живота си. Привързваше се към Никола все по-силно и стигна до състояние, в което ако него го нямаше като че ли всичките й жизнени функции я напускаха. Свършваше часовете си и тичешком се озоваваше в училищният му кабинет. Той винаги я посрещаше с усмивка , прегръщаше я , радваше й се. Нейните бивши учители не можеха да я познаят, учениците й ставаха все по-добри инструменталисти и се привързваха към нея, като че ли магията на любовта си тя преливаше в музиката, която преподаваше.
Когато разбра, че е бременна усети непознато възторжено чувство. Никола започна да я гледа с искрено възхищение. Елица беше много красива бъдеща майка - влюбена в нероденото си бебе, в съпруга си, тя се усмихваше на огледалото и си казваше:’’ Ето,най-после го постигнах,това , което се нарича щастие!’’
Роди син, който приличаше на Никола, с много любов си го гледа до 3 г. Когато тръгна на работа записа малкият Ники на детска градина. Баща му всеки ден го водеше и го вземаше, връзката между двамата ставаше все по-силна.
Елица често си казваше - да, най-после съм приета от всички, имам всичко, мога да се нарека успешна жена.
Малкият Ники растеше, в очите на баща му се четеше искрена радост и гордост.
Демоните в душата на Елица като че ли бяха изчезнали.
След завършването на средното си образование, синът им замина да учи в Швейцария.Бяха доволни , но и малко тъжни - Ники им липсваше със своето пиано, трапчинките които грейваха при всяка негова усмивка, желанието им да сподели всичко, което го е развълнувало.
Елица стискаше зъби и си казваше, че толкова много неща й се наложи да изтърпи в тоя живот, че сега в името на сина си, ще издържи колкото трябва.
Никола имаше усещането, че изгуби нещо много свидно и неприсъщо за него , стана раздразнителен и затворен. Елица полагаше големи усилия да не променя ритъма им на живот , но седнеха ли вечер , съпругът й виждаше само празното место на масата.
Така те като че ли мъчително завлачиха живота си. Елица се отдаде на работата си, той често стоеше в кабинета си , не обикаляше вече училището с лъчезарната си усмивка и доброта, която излъчваше. Макар и мъчително, изминаха четири години от заминаването на Ники, той успя да си дойде само един път и след повторното му заминаване като че ли нещо в Никола угасна. Може би и това щеше да надживее и да поемат с Елица по отдавна отъпканата пътека на зрелостта, ако не беше силната разяждаща го тъга по сладките дни , когато живееха тримата.
В един свъсен студен зимен ден една от учителките по пиано помоли Никола да поправи в стаята й прозореца. Малко преди да излезе от стаята погледът му случайно попадна върху момичето седнало пред пианото. Беше ученичка, невероятно красива, с дълга руса коса, тъмносини големи очи , и някакво особено излъчване на моминска страст. Никола излезе смутен от това, което изпита и вероятно щеше да забрави образа на момичето, ако душата му не кънтеше празна . Видя я на другия ден как влиза сутринта рано за часове в училище, разбра, че е десети клас, чу как нейната приятелка я повика:
- Криси, да те чакам ли? - и така ден след ден Никола научаваше уж съвсем случайно все повече неща за това полудете –полужена. Когато слънцето започна да топли, той се предаде на страстта си, запозна се с нея и започна да я изпраща до дома й с колата си. Често ходеха на разходки до Созопол, Несебър, Поморие, ходеха на кино. Като че ли беше успял да излъже самотата си и чувстваше душата си изпълнена с особен плам и младежки трепет. А Кристина беше открито, запленяващо с усмивката си момиче, притежаваше сериозност за важните според нея неща и лекомислие за останалите. Така тяхната връзка започна да прераства в отношения , които неминуемо, макар и бавно, но сигурно водеха до сериозност, която един женен мъж не би трябвало да си позволява, особено с ученичка.
Елица , като че ли отново обзета от юношеското си късогледство, нищо не забелязваше. Изминаха две години, Никола беше внимателен в отношенията си с нея, но само толкова. Премести се да спи в стаята на сина им и сутрин излизаше все по-рано за работа.
Елица едва ли щеше да разбере за това съвсем ненавременно увлечение на човекът, който я спаси от собственото й обвиняващо я АЗ, ако не беше чула една откъслечна фраза в кафенето:
- ...не знам какво да я правя, говорих и с майка й, но според нея Кристина е намерила голямата си любов и това дори й помагало да свири с повече чувство. Обяснявах, че той е омъжен за наша колежка, има голям син в чужбина, но…
Елица усети, че всичко се завъртя край нея и светът потъна в бездънна чернота. Когато успя да отвори очи над нея стоеше непознат мъж , който постоянно повтаряше името й. Тя се извини и поиска да стане, но някаква сестра леко я докосна за ръката:
- Внимавайте, имате включена система.
Едва тогава тя забеляза окачената банка. Дори и не попита защо, имаше някакъв спомен за нещо тревожно, но той беше някак размит и мъгляв.
- Тази вечер ще останете за наблюдение и ако всичко е наред утре ще Ви пуснем. На кой ваш близък да се обадим?
Елица помълча и едва чуто каза:
- Никой.
Докторът повдигна рамене и излезе от стаята.
Така тя прекара нощта в болницата , постепенно си спомни какво се случи , затъна отново в кръговрата на своите страхове, болки и копнежи.
Сутринта се прибра в къщи. Когато видя, че Никола го няма, въздъхна облекчено. Нямаше сили да говори, обяснява, да слуша. Легна и заспа почти веднага. Когато той се върна, беше късна вечер.
Направи си кафе, бавно го пи , замислен и притеснен от себе си. Дори не знаеше, че Елица е била в болница, защото за първи път не се прибра през нощта.
Тя чуваше стъпките му, лекото покашляне, но нямаше сили да го види. Знаеше, че трябва да разговарят, а беше натежала цялата и не можеше да стане от леглото. Остави се на мъката си и заспа. Сутринта стана много рано. Взема си душ, пи кафе и зачака Никола да се събуди. Той стана , поздравиха се ,наля си чаша с кафе и чу:
- Ник, моля те, седни за малко, нещо искам да те попитам.
- Толкова рано, Ели, сега, веднага ли? - опита се той да отдалечи неприятния момент.
- Да, имаме време и двамата - тя беше твърда.
Той седна на стола и загледа неопределено през прозореца.
- Вярно ли е ?- попита Елица
- Кое?
- За Кристина от 12 клас…
- Кое да е вярно? – смънка Никола
- Имате отношения…
Той я погледна и разбра ,че краят е настъпил -наистина не го искаше, Елица му беше дарила син, тя беше толкова ранима и крехка, но Кристина беше вляла истински живот и сила в един много труден за него момент. Защо тогава той не се обърна към жена си така и не знаеше, но всичко беше толкова объркано.
Той я погледна открито:
- Да…
Тежко мълчание се стовари върху двамата.
Никола стана , облече се, промърмори:
- Тръгвам - и излезе.
Елица заплака. Легна отново и така и не стана и не излезе от стаята си три дена. Обади се на работа, че е болна и се затвори в себе си, в своя ад, който като че ли никога не беше свършвал, просто й беше дал малко почивни дни. Чувстваше се погубена и тъй като не умееше да споделя, а и нямаше с кого, правеше това със самата себе си, но това беше толкова болезнено, че когато стана от леглото след три дена й се зави свят.
Беше взела своето решение. Никола не беше виждала - той надникваше вечер в стаята й, но тя винаги се преструваше на заспала.
Със същата упоритост и непоколебимост, с която преди години реши да промени живота си, се обади по телефона на една състудентка - Петя -една от малкото , които беше допуснала по-близо до себе си . Говориха кратко, Елица попита дали имат място за челист в техния оркестър и когато чу :
- Да, Ели ще дойдеш ли, ще се радвам да се видим след толкова много години - изпита леко успокоение.
Уговориха се на другия ден с кой влак от Бургас ще пристигне и затвори телефона.
Обади се в Музикалното училище, че напуска, нямаше сили да се среща, с който и да е от колегите си.
Приготви си дрехите и вечерта излезе с челото и куфара и пое към гарата. Остави бележка:
’’Ник, заминавам за София.
Елица’’
Така тя не спа поредната нощ, гледаше как се движи влака , сенките край прозорците и се чувстваше като куха.
На гарата Петя я чакаше, прегърнаха се и поеха към тях. Говориха си дълго и ако живота на Елица беше изпъстрен с много борба, радост и горчилка, то нейната приятелка не се беше омъжвала, живееше сама. Така тя остана у тях, свиреше по осем часа на ден и се подготвяше за конкурса си след месец.
Издържа го успешно и започна работа в София.
Разпределяше парите си много внимателно, плащаше наем на приятелката си за стаята, която беше заела. Животът й потече в тия двеста метра до работа и обратно.
Имаше нощни записи, на които се радваше мълчешком - единствено тогава нощите не й носеха зловещи мисли . Прибираше се преуморена и веднага заспиваше. Изминаха три години - Елица не се върна нито един път в Бургас. Синът й беше започнал работа в Швейцария, за Никола не знаеше нищо. Мислите й я бяха оставили на спокойствие в известен смисъл и имаше дни, в които мислеше само за него и си поплакваше, имаше дни, в които като че ли никога не го бе имало.
Никола прочете бележката на Ели, за миг си помисли къде ли е отишла в София, но побърза да се обади на Кристина. Така той потъна в дебрите на една невъзможна любов, толкова различна от тази , която беше имал с Елица.
Кристина завърши, замина за София да учи, пишеха си, той често ходеше при нея и заживяха като семейни. Никола изобщо нямаше представа как ще се развиват техните отношения и до кога и накъде, просто се беше пуснал по течението. Кристина все пак мечтаеше за чужбина, но тъй като за нея важното беше пианото, а маловажното Никола, не се замисляше за тяхно бъдеще, с присъщата дързост на младостта.
Когато професорът й предложи да я изпрати в Москва на специализация , тя с радост прие.
Каза решението си на Никола и учудена видя как той помръкна.
- За колко години?
- За две.
- Крис, аз не мога без теб, защо трябва да заминеш, какво ти липсва тук?
Тя се ядоса , не беше свикнала да бъде ограничавана и тогава му каза твърде тежки думи. Скараха се и той излезе да се поразходи. Когато се върна тя не му отвори.
Това беше краят на отношенията им. Никола се прибра в Бургас, постоянно й пишеше, звънеше по телефона, но всичките му усилия бяха напразни. Говори с майка й и от там не получи разбиране и изведнъж като че ли върху него се сгромоляса цялата планета. Усети върху себе си огромна тежест. Прибра се в къщи , легна и заплака със сълзите на един разбит мъж. След седмица отиде на лекар —беше направил двойна пневмония, постъпи в болница, след като оздравя се прибра в дома си, започна да ходи на работа и заживя с чувството, че с всеки изминал ден се смалява. Косата му побеля, прегърби се , започнаха да го мъчат проблеми със зъбите и на работата си гледаше някак по задължение. След година самота отслабна толкова много, че едва се движеше. Една сутрин на работа влезе при директорката - попита дали знае къде работи Ели. Тя го погледна малко учудено, но все пак му каза. Помоли за една седмица неплатен, излезе и отиде направо на гарата. Озова се в София късно вечерта, преспа в някакъв хотел и рано сутринта отиде в квартирата на Ели. Как беше намерил адреса й си остана една неразгадана загадка. Позвъни - нямаше още седем часа, вратата отвори Петя. Стресна се като видя този странен мъж и побърза да затвори, но той прошепна:
- Извинете, може ли да видя Ели? Знам, че е тук…
Тя изтича и почука на Елица:
- Бързо, за теб е, не знам дали не е твоят съпруг, ох, толкова се изплаших.
Елица я погледна , промърмори ’’Едва ли’’ и излезе . Когато видя Никола ахна и закри устата си с длан. Това не беше той, това беше някакъв изнемощял старец, гледаше го ужасена.
Той пристъпи леко към нея :
- Ели, здравей! Знам, че нямам право да идвам при теб,знам всичко, което ти не ми каза преди четири години, исках да те видя за последно. Живея сам повече от година , Ники знаеш се устрои в Швейцария, отношенията ми с Кристина приключиха, аз съм толкова самотен…не виждам причина да живея, исках…само да те видя…ти си все така сладка и нежна…извини ме…ако можеш…не моля за прошка…не съм я заслужил…само да те погледам за последно…
Елица гледаше стреснато. Не разбираше какво се случва, някакъв вихър внезапно я поде -нагоре-надолу, топло-студено, не знаеше какво да каже, да направи, само стискаше рамката на вратата да не падне.
Не разбра как протегна ръката си:
- Ник, влез, ще се простудиш, ела,заповядай.
Той се поогледа неудобно , влезе, седна на един стол край масата в хола. Елица се облече бързо, направи кафе и отиде при него. И пак както преди четири години пиха кафе двамата рано сутринта, мълчаха и не можеха да разкажат за чувствата си.
Елица събра смелост - та толкова беше чакала тоя момент:
- Ник, тук при мен винаги имаш сигурен приятел, жена, която те обича, майка на сина ти…
Той не вярваше на това, което чуваше, изпита срам от себе си .
- Не се мрази, моля те, бъди такъв какъвто си ти!
Тя стана , покани го в стаята си , извини се, че трябва да тръгва за репетиция и му каза, че може да остане , ако иска да я чака.
Излезе припряно. Не знаеше дали е постъпила добре, не знаеше дали го е приела, дали е простила, но някак по друг начин й изглеждаха дърветата, небето, хората.
Когато се върна в ранният следобед намери Никола заспал на леглото й така както е с дрехите.
Вечерта излязоха, разходиха се, говориха за много неща и нито дума за това, което беше станало.
Елица подаде молба за напускане, обади се в Бургас в Музикалното училище , че се връща след седмица.
Върнаха се в родния си град. Тя стана отново учителка по виолончело, той пое работата си. Не се чувстваше добре, започнаха нескончаеми изследвания - откриха му диабет в напреднала форма, започнаха диети, лекарства, но Ели беше до него. Усмивката му така и не се върна, но възторга от всичко около него сега се превърна в спокойствие и тишина. Елица обичаше да се разхождат край морето всяка вечер. Разбра,че живота не е състезание кой в какво е успял, живота има свои си закони за всеки един човек и най-важният беше - да останеш верен на себе си.
И днес всеки може да ги види - в Морската градина, той леко прегърбен, тя спокойна, държат се за ръце, не искат да пуснат късчето младост , което живота им беше оставил.