автор: wingstofly

Ноемврийският събор на вуду ангелите високо в небето продължаваше вече цял месец и всеки ден валеше. Празненствата им покриваха всичко, чак до хоризонта с тежки мръсно-сиви облаци, сякаш готови да погълнат земята.

- Нещо тъмно се мъти в черният им свят - каза Мигел, - съборите им обикновено продължават по ден-два, понякога седмица, но никога по цял месец.
Папито само поклати глава и се изплю. Вуду историите го изнервяха. Биенето по опъната биволска кожа на маманите* прекалено много му напомняше тласъците на ураганните ветрове по ламаринените покриви на едва крепящите се и избледнели от старост и сол къщи в града. Всеки ден, на ъгъла на „Магдалена“ и „ Буен Виеха“, на път към морето, минаваше покрай шамана, който срещу няколко песо правеше магии за любов и смърт, викаше демони и гледаше в тъмните дебри на бъдещето. Понякога хвърляше по някоя дребна монета в дървената му копаня, подплашен от бездънният черен поглед, който гореше с пламъците на ада под червената препаска на челото му. Страхуваше се да не намери на стъпалата си, както много пъти беше виждал, подхвърлени бели кокалчета или глава от петел. Или още по-лошо – бяла кукла, опасана с пъстра огърлица от глинени мъниста, с огромни черни дупки там, където трябваше да бъдат очите й. Тогава, само тогава, суеверният страх, бедността и безизходицата сграбчваха сърцето му и той посягаше към едничкия лек, който познаваше – топлият огън на бутилката с ром.

-Какво си се хванал за тия вуду ангели, Мигел? - той се прекръсти. - Просто буря като буря. Вуду е за болните и слабите.

Двамата с Мигел работеха за „Марлин“. „Марлин“ е по-малката компания за водни спортове, която обслужваше предимно 3-4 звездните хотели. За последните десет години бяха сменили почти всички хотели на този бряг. Мине - не мине време и ги преместваха някъде другаде. Ей така, без причина. Последните две години се бяха задържали в един малък хотел, но им харесваше. Отговаряха за 3 водни колелета, едното от които беше счупено, две канута и един малък, стар катамаран с вечно късащо се платно. Нямаше много туристи, но и проблемите бяха по-малко. Недалеч от хотела, навътре в морето имаше коралов риф. Той беше тяхната златна мина. Показваха снимки на кораловият риф на туристите, с рибите и всичките му там красоти, и им предлагаха срещу 20 песо на човек да ги заведат да поплуват в този морски рай. Един от готвачите в ресторанта на хотела им беше приятел и всяка вечер им даваше торба, пълна със сух хляб за примамка. Понякога правеха по два-три курса на ден, понякога се случваше цяла седмица да няма желаещи. Понякога туристите бяха много доволни и им оставяха, заедно с 20-те песо, и щедри бакшиши или малки подаръци. Но друг път не плащаха нищо, сочеха табелата, че водните спортове са безплатни и упорито не виждаха допълнението, че това е само за 15-20 минути и близо на брега и не включва 2-часова разходка навътре в морето със шнорхели, плавници и красиви морски дарове.
-Лош човек е тоя! - казваше Мигел в такива случаи – ето, заведохме го, забавлявахме го, показахме му неща, които иначе няма как да види или трябва да плати тройно повече на тур оператора си, върнахме го по живо-по здраво, а той какво – неблагодарник! - после ритваше пясъка и забравяше... Знаеха, че ако някой се оплаче, че искат пари, всичките урагани, дето са виждали през живота си ще се стоварят на главите им.

Двамата с Папито деляха всичко.

Деляха пари и подаръци, тегоби, радости, мечти, работа, планове, всичко.... Деляха чашата бира, която понякога туристите им носеха, деляха пакетчета дъвки, оставени за децата им, деляха рибата, която вадеха от морето, за да занесат вкъщи в седмиците на застой, за да разнообразят ориза и безвкусната юка.

Двамата се познаваха от време оно, когато лъскаха палубите на рибарските кораби, а ръцете им бяха проядени от сол и претъркани от въжета. После една вечер се напиха и тръгнаха на пиянска глава на нощен риболов. Никой нормален кубинец не лови риба нощно време. Никой нормален кубинец не се гмурка нощно време в морето. Освен, ако не говори рома в него. Мигел така и не разбра от къде му дойде. Баракудата захапа ръката му, той успя да реагира достатъчно бързо, за да спаси по-голямата част от нея, но жестоката захапка щракна върху края на пръстите му и ги отнесе. Това беше. Край на риболовните кораби.

Тогава на Папито му дойде гениалната идея да кандидатстват за работа в „Гавиота“. „Гавиота“ е най-тузарската компания за туризъм в Куба. „Гавиота“ притежава всички онези хубави пристанища със скъпи яхти за морски риболов. „Гавиота“ управлява само петзвездни хотели. Служителите на „Гавиота“ са охранени, облечени добре и имат всичките онези лъскави играчки, които понякога показваха по телевизията. „Гавиота“ означава да се измъкнеш от блатото. „Гавиота“ означава да успееш да събереш пари за една кофа боя и да боядисаш падащата на големи люспи и почерняла от тропически мухъл стена в стаята на дъщеря си в ярко розово. „Гавиота“ означава да купуваш пакетче кафе на жена си всяка седмица, за да я гледаш сутрин как изящно повдига тъмно-синята порцеланова чаша, наследство от испанските й предци, които са били богаташи, и как вдъхва аромата с блаженство. „Гавиота“ означава да си купуваш пилешко месо поне веднъж в седмицата, а как божествено ухае пилето с ориз, което Ана-Мария готви. И повече никога да не вкусиш черен боб.

Обаче.... За да работиш в Гавиота, не трябва:

-Да имаш братя, сестри, братовчеди, лели, чичовци или каквито и да е други роднини до четвърто коляно извън Куба. Нито в в Америка, нито в Канада, нито в Аржентина – никъде.

-Не трябва да имаш никакви приятели, които са от друга народност, освен кубинската.

-Никога да не си получавал или изпращал писма, колети, пощенски картички, помисли или мечти извън Куба. Или да си получавал такива.

-Да не си почитал чужди идоли, идеологии и религии.

-Има само един бог.

- И неговото име е Фидел Кастро.

А Мигел имаше сестра в Америка.

И от време-навреме получаваше колети, от които само малка част стигаха до него, след щателната проверка на митницата. И след като всеки си вземеше по нещо, на всяка пощенска станция.

И от време-навреме изпращаше помисли и мечти до сестра си отвъд океана. Мечтаеше за сняг и по-добър живот за дъщеря си Суджини.

Мигел нямаше никакъв шанс да работи за „Гавиота“.

А Папито, който имаше само помисли, които никой нямаше как да докаже, кой знае защо, реши да остане с Мигел и двамата започнаха да работят за „Марлин“, които нямаха такива изисквания. Може би заради нощният риболов. Защото в онази вечер вуду шаманите биеха с черните си ръце по биволските кожи и го подлудиха. Защото отиде и купи бутилка ром. Защото Мигел седна да пие с него.

А сега дъждът валеше, непрестанно. Не беше като летните дъждове, които се изсипваха като благословия, която разхлажда земята. Не бяха и ураганни дъждове, които идваха и си отиваха, отнасяйки със себе си по някоя и друга съдба. Такъв дъжд не бяха виждали. Ден след ден, ден след ден. Ветровете се плъзгаха ниско и морето бушуваше разгневено, като изхвърляше на брега най-смъртоносните си изчадия. По пясъка се синееха телата на кубовидни медузи** и изцъклените очи на риби-балон. Туристите бяха сърдити. Единственият въпрос, който чуваха от месец беше:

-Кога ще се оправи времето?

Мигел и Папито идваха всеки ден. Нямаше нужда, но идваха. Сядаха на водното колело, дръпнато навътре по пясъка и гледаха как вълните се разбиват с грохот. Грохот след грохот се разбиваше малкото им спестено богатство от около 200-300 песо на човек, което бяха успели да закътат настрана. Седяха с часове, а когато съвсем притъмнееше в късния следобед, поемаха към къщите си, безсилни, с празни ръце.

Папито живееше само на двайсетина минути пеша от хотела, но Мигел го чакаше дълъг път нагоре по хълма. В по-добрите времена все се намираше някой с някоя стара Лада да съкрати пътя му поне наполовина, но сега и собствениците на Лади бяха останали без пари за бензин, та той се задъхваше по стръмните улички. Вратите, през които се прокрадваше светлина и глъч, обикновено отворени, сега плътно бяха прегърнали къщите в топла прегръдка и уличките тънеха в сумрак. Няколко улици под неговата видя водоноската, която разливаше от огромен черен маркуч вода от къща на къща в кофи, варели, стари перални - кой каквото намери. От седмици не беше минавала и капка вода през тръбопроводите. Представи си Ана-Мария и Суджини, толкова слаба, още от дете, как се превиват под тежестта на кофите – една след друга, една след друга, как ги носят до стария ръждясал варел на терасата, как ги изливат с уж последните си сили, а после се връщат за още вода. Забърза нагоре, вече почти тичаше. Хвана го яд, че е отишъл до морето, вместо да си седи в къщи и да им помогне с водата. Чакаха го за вечеря. Ана-Мария сипа в стария порцелан с красивите златни извивки от баба си ориз с черен боб, който изглеждаше нелепо в чиниите, като просяк, разположил се в палат. Суджини загреба кана вода от варела и разля по чашите. Вечеряха в мълчание и слушаха как вятъра свисти в пролуките на изкривените кепенци на прозорците. Стъкла нямаха, това беше привилегия само на богатите или късметлиите. След вечеря измиха чиниите – Мигел поливаше на тънки струи студената вода от варела, Ана-Мария изтъркваше с парченце плат чиния по чиния, а Суджини ги поемаше много внимателно, да не би случайно да изпусне тази последна нишка с нещо неземно, което изпълваше с красиво безпокойство душата й и ги подреждаше на красива купчинка на рафта до стария, отдавна не работещ хладилник, който ползваха за шкаф. След това седнаха в малкият хол, Мигел и Ана-Мария – всеки на любимият си люлеещ се стол, а Суджини се разположи срещу тях на вековния неудобен, дървен диван и им заразказва как е минал денят й в университета. Разказа им няколко весели истории и изведнъж всички се смееха. Очите на порцелановите кученца на лавицата заискряха под мъждивата светлинна на голата крушка.

-Пусни радиото и ми донеси една пура, Суджини - единственото удоволствие, което Мигел си позволяваше от време-навреме.

Тя се върна, драсна една клечка кибрит, подържа я, докато пурата съвсем се разгоря и започна кокетно да се смее:

-Виждаш ли, татко, колко много те обичам – наливам ти вода, пускам ти радиото, паля ти пурите, а ти? Кажи ми, ти кого повече обичаш – мене или мама?

-Суджини, слънце на очите ми, ти на колко години си? - попита я със съвсем сериозно лице.

-на 20? - отговори.

-Аз съм женен за майка ти от 24 години. Ти си на 20. Това прави разлика от 4 години. - той замълча театрално - Значи, нея я обичам 4 години повече...

Някаква мъжка гордост изпълни сърцето му, когато Ана-Мария му се усмихна с най-ангелската си усмивка. С онази, заради която се ожени за нея. После Суджини я прегърна и взе от ръцете й старата риза, за да я дозакърпи. И изведнъж Мигел забрави бурята.

Притвори очи, дръпна от пурата си, залюля се напред-назад в стола си и си представи как утре ще грее слънце, той ще кара клиентите до рифа един след друг, един след друг, а после, на път към вкъщи ще спре в големият магазин за туристи, ще купи две ябълки** и ще ги донесе вкъщи. После ще седне на същият този стол, както е правил през последните 24 години, ще гледа как Ана-Мария и Суджини хрупат сочният, скъп плод, как сокът му се стича по брадичките им, а те се смеят ли смеят... Животът беше толкова прекрасен...


____________________________________________
*Маман – Голям барабан, изработен от дърво и кожа от крава, част от религиозните ритуали на Вуду. По-малкият барабан се нарича танбу фей и е изработен от козя кожа. Барабанният ритъм звучи като марш — силно и величествено.
**Кубовидна медуза – най-смъртоносната медуза в света.
***Ябълката е най-скъпият плод в Куба, част от новогодишната трапеза. Цената на една ябълка е около 1 долар и много кубинци никога не вкусват ябълка.