автор: dred

Не обърна никакво внимание на спора, който избухна между Мартин и Петър. Спокойно отиде до стария фризер, купен на старо, който пълнеха с храна всеки път, когато им се налагаше да останат малко по-дълго в къмпинга.
Натисна пораждясалата дръжка, която постоянно заяждаше и вдигна тежкия капак.
-Шефе-обади се Иван след няколко секунди, гледайки отворения фризер.-Не е Шишкото.
-Какво???-Мартин го изгледа свирепо.-Ти да не си му шибан адвокат, мамка му стара!!!
-Не съм му адвокат-Иван го погледна спокойно.-Ела да видиш.
Свивайки юмруци Мартин пристъпи към фризера готов да забие кроше в лицето на Иван.
-Абе ти...-започна той и внезапно млъкна.
Впи хипнотизиран поглед във фризера. Двамата с Иван заприличаха на някакви статуи. Единият държеше капака вдигнат, а другият стоеше до него, но и двамата гледаха вътре без да издадат и звук. Другите трима се размърдаха неуверено.
-Марти...-попита Виолета неуверено и пристъпи към приятеля си.-Какво става?Да не би да... о, Боже мой!!!
-Прав си Ванка-измърмори Мартин, докато Павел и Петър се приближиха към тях.-Наистина не е Шишкото.
Виолета стоеше до него притиснала уста с длани, за да не изпищи. Георги беше там, вътре във фризера облечен със вечните си къси гащи и разкопчана хавайска риза, от която се подаваше дебелия му космат корем. Стоеше си кротко вътре целия покрит със скреж, а в скута му стояха двете кутии със сладолед. Китките и глезените му бяха вързани със пластмасови белезници, а стъклените му кафяви очи ги гледаха с мъртвешко безразличие през прозрачния найлонов плик, нахлузен на главата му. Посинялото му лице стоеше замръзнало във вечна изненада.
-Божичко-промърмори Павел, гледайки замръзналия труп.-Как е успял да го донесе тук... нали... нали всички бяхме...
-Да, знам-каза тихо Мартин и затвори капака на фризера.
Иван не каза нищо. Просто си отдръпна ръката от капака и кошмарната гледка изчезна от погледа му. Вече не му се ядеше сладолед.
-Сега какво ще правим?-попита Виолета, нарушавайки първа гробното мълчание, което се беше възцарило в кухнята.
-Павка-каза тихо Мартин-отиди до колата и вземи автомата. Иване, ти отиди при пленника и го виж дали още диша. Пешо, ти донеси сака с пистолетите. Щом това копеле иска да си играем игрички ще го направим по нашия начин.-той огледа хората, които го бяха наобиколили. Никой не мръдваше от мястото си.-Хайде, хора! Нямаме цяла вечер!!!
Всички се отърсиха от вцепенението и се разтичаха. Само след секунда Мартин и Виолета останаха сами.
-Марти-започна плахо тя, но той я прекъсна.
-Недей! Моля те... просто недей!
Тя с усилие преглътна сълзите си. Той ѝ обърна гръб и тръгна към стълбището към втория етаж, където беше отишъл Павел. Виолета остана сама и сълзите текнаха по бузите. Трясъкът, който долетя от към външната врата я накара да подскочи. Павел беше излязъл под дъжда, за да изтича до колата, където стоеше единственият автомат на групата. Заедно с пистолетите, електрошоковете и спрейовете представляваха повече от солиден арсенал. Кой знае защо това не ѝ подейства никак успокоително. Въоръжени или не онзи беше някъде навън и ги дебнеше един по един с очевидното намерение да ги избие до последния... Виолета се огледа стресната. Беше съвсем сама в кухнята. Павел беше навън, Иван при пленника, а Мартин и Петър горе. Тя бързо от кухнята и спря на прага. Ослуша се, но освен шумът от леещия се дъжд, който нахлуваше през зеещата врата не се чуваше нищо друго. Тя плахо погледна нагоре към стълбището, но Мартин го нямаше там. Тя бързо пое по тесния коридор, който водеше към килията в задната част на офис-сградата. Вратата зееше отворена. Виолета пристъпи бавно, някой внезапно изкочи навън и тя отвори уста, за да нададе писък...
-За Бога, Виле!-изпъшка Иван с облекчение.-Изкара ми акъла, по дяволите!!!
Тя се усмихна сконфузено.
-Извинявай, стори ми се, че... какво става с онзи-смени тя темата.-Още ли мърда?
-Аха. Искаше вода. Отивам да му донеса преди пак да се разциврил.
Виолета кимна и Иван някак неохотно се отдалечи по коридора. Тя пристъпи в малкото помещение. Мътно-жълтата крушка светеше силно и караше свития на койката възрастен мъж да изглежда като мъртвец. Яката верига, която свързваше крака му за стената изтрака тихо, когато той се надигна на тясното легло. В старото изтъркано одеяло и евтиният спортен екип, който му бяха дали изглеждаше повече от жалко, но бизнесът си беше бизнес. Виолета отдавна се беше научила да остава чувствата си на прага на тази килия, която бе имала толкова различни обитатели през годините.
-Как си?-Попита тя тихо.
-Все още отвлечен-отговори старецът и прокара пръсти през потното си чело. Лицето му беше бледо и ужасно хлътнало, а под очите му имаше тъмни кръгове.-Получихте ли парите?
-Все още не.
-Дъщеря ми вече трябваше...-гласът му заглъхна.
За миг Виолета съжали човека. Стоеше затворен тук вече толкова време, окован и напълно безпомощен, без дневна светлина, ядеше и пиеше само това, което те му дадяха и единствената му надежда беше, че похитителите му ще го пуснат, когато получат парите си. Но сега нещата се бяха объркали безнадеждно и прибирането на откупа беше последната им мисъл. Той можеше да почака. Старецът също.
Виолета тръсна глава. Сега не му беше време да се размеква.
-Налага се да почакаш още малко. Изникна нещо ново.
Той облиза сухите си устни.
-Какво ново?
Виолета отвори уста без сама да знае какво да отговори, но точно в този момент се появи Иван с шише минерална вода. Той го подхвърли към леглото и старецът се сви, когато двулитровата бутилка го удари в гърдите. Изпъшка болезнено, но Иван не трепна. Виолета само затвори очи и когато ги отвори старецът вече жадно пиеше водата. Задави се и избухна в кашлица. Пръски минерална вода намокриха койката и вехтото одеяло.
Иван обърна гръб на пленника и излезе от стаята. Виолета го последва мълчаливо. Миг преди той да затръшне тежката врата чуха умолителния му глас:
-Не може ли да...
-Не може!!!-прекъсна го остро Иван и затръшна вратата.
Завъртя ключа и дръпна масивното резе. От стаята се чу тих хлип, но Иван не му обърна внимание. Виолета мълчаливо го последва в кухнята със свито сърце. А там вече бяха Мартин и Петър. На масата лежеше евтиния китайски сак, в който държаха целия арсенал, с който разполагаше бандата- общо шест пистолета, също толкова лютиви спрея и три електрошока. Вътре имаше и дузина кутии с девет милиметрови патрони и резервни пълнители и също една автомобилна аптечка пълна със спринцовки със седатив, успокоителни, бутилка хлороформ, ролки с тиксо и всичко друго необходимо за озаптяване на по-буйните пленници.
Мартин извади аптечката и я бутна настрана. В тази ситуация нямаше да е нужна. Извади един 9 мм. макаров и го подаде на Петър. Той пое оръжието, извади пълнителя и го погледна. Беше празен.
-Защо никога не ги зареждаме?
Мартин сви рамене, вадейки другите пистолети и кутиите с патрони.
-Защото до сега не ни се е налагало да ги използваме-той взе един валтер и го подаде на Виолета.
Тя не помръдна от мястото си.
-Виле, моля те-той я погледна в очите.
-Знаеш, че не харесвам оръжията!
-Но онзи маниак не мисли така-измърмори Иван и взе валтера от ръката на Мартин.
Той дръпна един от столовете и седна срещу Петър, който вече беше разкъсал една от кутиите с патрони и зареждаше четирите празни пълнителя, които лежаха пред него. Иван също дръпна кутия, скъса я и малките цилиндърчета се пръснаха по масата. Няколко паднаха на пода с тихо тракане. Иван не им обърна внимание, а започна да зарежда празния пълнител на валтера. Виолета с мъка откъсна очи от двамата мъже, които изглеждаха като изрязани от някоя сцена на екшън-филм. Бавно завъртя поглед към Мартин, който все още стоеше прав и чакаше.
-Добре-тя въздъхна.-Дай ми един.
Мартин се усмихна леко и ѝ подаде пистолет и тя плахо го пое. Беше студен и тежък, някак... зловещ. Тя го насочи към пода и след кратко оглеждане намери копчето за освобождаване на магазина. Пълнителя се плъзна в дланта й с тихо щракане. Беше празен. Тя вдигна поглед към Мартин, но той вече държеше в ръка кутия патрони. Тя се усмихна слабо. Взе я, седна на масата и я отвори. Вътре в спретнати гнезда стояха 50 златисти патрона, чакащи да бъдат извадени. Виолета един по един тримата мъже, които съсредоточено зареждаха празните пълнители без да обръщат внимание на нищо друго. Сякаш целият им свят се беше свил до тази маса и това, което лежеше на нея. Виолета сви рамене, взе празния пълнител и започна бавно да пъха патроните вътре един по един като внимаваше да не се одраска на двете остри ръбчета.
Дъждът шумолеше навън, тракаше по прозорците и крушките леко примигваха от време на време. Единственият звук, който се носеше в иначе тихата стая беше тихия плясък по стъклото. Древния като самия къмпинг маджун беше отдавна паднал и водата бавно се стичаше по рамката и капеше на пода вътре в стаята.
...кап-кап-кап-кап...
Метално щракане ги накара да вдигнат глави. Мартин беше пъхнал заредения пълнител в своя глог 17. Свали предпазителя и се усмихна. Насочи пистолета към стената, прицели се в невидимия противник и...
-Бум-той се усмихна студено.-Мъртъв си!
Другите двама мъже се усмихнаха, а Виолета отново усети как онзи студ пълзи по гръбнака ѝ.
-Готови ли сме?-попита Мартин.
Петър и Иван заредиха своите пистолети и кимнаха. Виолета последна пъхна пълнителя в оръжието и свали предпазителя като държеше пръста си по-далеч от спусъка. На масата пред нея лежаха още 3 заредени и готови за употреба. Накъсаните и празни кутии с патрони бяха хвърлени на пода и напълно забравени. На масата лежаха поне още 6, но вече всички пълнители бяха заредени. Мартин огледа малкия арсенал разпилян по масата и се усмихна леко:
-Значи сме готови да нападнем Румъния.
-Не знам за Румъния-измърмори Иван, сваляйки предпазителя на своя валтер.-Но ако онова копеле ми се мярне пред очите ще го...
-Чакай!!!-Петър се сепна и огледа присъстващите един по един.-Къде е...
-Павел!!!-извика Мартин.-Бързо!!!
Тримата мъже скочиха едновременно. Два стола паднаха с трясък на пода, краката на масата изскърцаха по пода. Мартин хукна навън стиснал в ръка пистолета си и останалите го последваха. Изскочиха навън под дъжда и за миг спряха. Виолета, която беше последна за малко не се блъсна в Иван, който беше замръзнал на самия праг. Крушката над вратата светеше, хвърляйки мътно-жълт полукръг на мокрия асфалт и едва стигаше до двете коли спрени пред офис-сградата. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро и капките тихо шумоляха по малкия паркинг, отмивайки кръвта.
-По дяволите!!!-изкрещя Мартин-Мръсно копеле!!!
Виолета заобиколи тримата мъже, които стояха като статуи. Първо си помисли, че Павел е паднал на земята. Стоеше по лице на мокрия асфалт насред плитка локва с разперени ръце и изглеждаше като мюсюлманин по време на молитва. После видя кръвта. Дъждът валеше силно, но въпреки това все още се виждаха бледо-пурпурните езичета, които пълзяха като живи в малките вадички, оттичащи се към калната земя около напукания асфалт на паркинга.
Павел беше мъртъв.
Мартин се приближи към проснатото тяло и внимателно го обърна по корем. Дръжката на късия нож все още стърчеше от гърдите му, а ризата около нея беше подгизнала от вода и кръв. Виолета пристъпи плахо напред и погледна бледото лице изкривено от болка и ужас. Бавно плъзна очи по неравната следа почти отмита кръв, която водеше към микробуса, където беше автоматът. Страничната врата на автомобилът все още зееше отворена.
-Опитал се...-каза Виолета, гледайки замаяно кървавата ивица, която дъждът отмиваше със всяка капка.
-Какво?-Мартин вдигна очи към нея.
По изкривеното му от гняв и безпомощност лице се стичха ручейчета вода и капеха върху трупа в краката му. Тениската му беше залепнала за мускулестото му тяло и татуировката на рамото му прозираше през мокрия плат.
-Опитвал се е да допълзи до сградата!-Тя посочи към зеещата врата на офис-сградата, която беше само на 3 метра от протегнатите ръце на Павел.-Бил е жив!
-Вече не е!-изкрещя Мартин и се изправи.
Той погледна другите двама мъже, но те само стояха на местата си, дъждът ги мокреше, но те не издаваха и звук. Само стояха и гледаха проснатото тяло със стърчащия от гърдите му нож.
-Негов е!-извика Петър изведнъж.-Ножът!
-Копеле!-изръмжа през стиснати зъби Мартин.-Разпръснете се! Стойте по двама и не се отдалечавайте един от друг. Ако видите някой искам да му пръснете...
Силната светлина на фаровете ги заля. Всички инстинктивно извърнаха очи, но точно в този миг една сянка изскочи от вътрешността на микробуса и се затича в мрака.
-След него!!!-изрева Мартин и побягна.
Мина между микробуса и раздрънкания опел и продължи напред. Мракът отвъд бледия полукръг, хвърлян от самотната крушка над вратата, беше непрогледен и за миг Мартин изгуби ориентация. Стъпи в калта, подхлъзна се и падна по лице. Закашля се, изплю горчивата кал и се надигна. Две петна мрак притичаха покрай него и се спуснаха след третото, което вече се беше скрило между бунгалата, разхвърляни безредно наоколо. Нечий ръце хванаха Мартин за рамото и го дръпнаха, за да се изправи. Той се подхлъзна отново в калта, залитна, но слабата фигура до него го задържа да не падне отново.
Виолета.
-Хайде, ще избяга!-извика тя задъхано и го дръпна.
Мартин я отблъсна грубо от себе си и хлъзгайки се по мократа земя се затича след Иван и Петър. Очите му бяха привикнали към мрака и от тъмнината бавно изплуваха силуетите на бунгалата. Видя как две по-плътни петна мрак минаха покрай бунгала номер 7 и 8 и изчезнаха зад номер 9. Мартин ги последва, стискайки дръжката на пистолета до болка. Зад себе си чуваше жвакането от бързите стъпки на Виолета, която се опитваше да го настигне, но той не се обърна. Хлъзгаше се и залиташе, но не спираше да бяга, а гневът клокочеше толкова силно в гърдите му, че не усещаше леденият дъжд, който продължаваше да се излива отгоре му.
Виолета направи още няколко крачки и спря. Дишаше тежко, а сърцето ѝ блъскаше бясно в гърдите ѝ сякаш искаше да направи дупка в гръдния кош и да тупне на калната земя в краката ѝ. Тя се огледа объркано, опитвайки се да си поеме дъх. Мракът беше непрогледен. Крушката над вратата на офис-сградата светеше зад нея, фаровете на микробуса все още осветяваха фасадата, но нито лъч светлина не стигаше дори до близкото бунгало. Тъмните облаци над главата ѝ бяха толкова гъсти, че луната едва се забелязваше на небето и единственото, което виждаше бяха груби силуети, които се сливаха с мрака, затиснал целия къмпинг.
Близката буца тъмнина трябваше да е бунгало номер 7 или пък... тя се огледа объркано, но просто не можеше да разбере къде се намира. Заслуша се, но чуваше единствено плясъка на дъжда. Нищо друго. Виолета стисна пистолета и с препускащо сърце отвори уста, за да...
-Ето го, Иване!!!-нечий вик разцепи нощта.-Там, вдясно!!!
Мартин!
С блъскащо сърце тя тръгна по посока на звука, стъпвайки по хлъзгавата земя със жвакащите си маратонки. Дрехите ѝ бяха залепнали за тялото и студът пробождаше костите й, но тя само се затича в мрака. Дори не ѝ хрумна, че може някой от другите да я сбърка със... нечие тяло се заби в нея и двамата рухнаха в калта. Виолета изписка от страх и болка и с мъка се надигна на колене в локвата, в която беше паднала. Мъжът до нея също се изправи...
-Марти... ти ли си?
Мъжът скочи на крака и се затича в мрака. Сърцето на Виолета се качи в гърлото ѝ, а ръката ѝ някак машинално се вдигна и едва, когато пръстът ѝ натисна спусъка разбра, че все още стиска пистолета.
Нищо!
Тя пак го натисна, но не последва изстрела. Мъжът вече беше изчезнал в тъмнината, когато тя се сети да изкрещи:
-Мартине, тук е!!! Той е тук!!!
Чу шляпане до себе си и две силни ръце я сграбчиха болезнено за раменете и я вдигнаха.
-Защо не стреля, по дяволите!!!-изкрещя Мартин в лицето ѝ.-Какво чакаше??? Покана ли???
-Опитах се!!!-извика в отговор Виолета.
-Къде е?-разнесе глас в мрака. Беше Иван.-Видяхте ли го?
-Тя го видя-изръмжа Мартин и блъсна Виолета от себе си- но реши да се прави на майка Тереза и го пусна да си ходи!
-Опитах се да стрелям, по дяволите!!!-изкрещя тя в лицето му.-Опитах се, но шибания пистолет не гръмна!!!
-Няма го, Марти-обади се и Петър задъхано.-Изчезнал е... къмпинга е твърде голям.
-Колко пъти да ти казвам да сваляш предпазителя преди да стреляш!-изкрещя Мартин, дръпна пистолета от ръката й и го опипа в тъмното.-Толкова ли си тъпа, че не можеш да запомниш едно просто...
Той млъкна. Беше прекалено тъмно и не можеше да види пистолета, но използваше оръжия достатъчно отдавна, за да знае кога един предпазител е свален. А този беше.
-Мамка му!-изръмжа през стиснати зъби, насочи дулото нагоре и натисна спусъка.
Нищо.
Нито изстрел, нито щракане, абсолютно нищо. Пълнителят беше пълен, сам видя как тя го зарежда. Тогава какво...
-Да се прибираме!
-Какво?-каза Иван.-Няма ли да...
-Няма! Първо трябва да проверим едно нещо... пък и без това го изпуснахме-той се обърна и тръгна към окъпаната във светлината на фаровете офис сграда.-Сам го каза- къмпинга е твърде голям!
Двамата мъже го последваха мълчаливо, а накрая след тях тръгна и Виолета. Гърдите още я боляха от сблъсъка с онзи мъж, а раменете ѝ пулсираха болезнено так, където Мартин я беше сграбчил.
Какво чакаше, покана ли... толкова си тъпа, че не можеш...
Сълзите, които закапаха по бузите ѝ се смесиха с водата, която се стичаше по лицето ѝ.
Всички заобиколиха проснатото по гръб тяло на Павел без да го погледнат. Късата дръжка на ножа му все още стърчеше от гърдите, а кървавата следа, която започваше от микробуса вече я нямаше, отмита от леещия се дъжд. Влязоха в офис-сградата и Иван заключи вратата и сложи резето. После бързо последва другите трима в кухнята, оставяйки след себе си кални следи. Когато влезе в просторната стая за малко не се блъсна в Мартин, който стоеше на прага.
-Стреляй!
-Какво???
-Стреляй с пистолета си!
-Защо?
-Направи го!!!-повиши тон Мартин.
Иван погледна към Петър и Виолета, но те само свиха рамене. Извади бавно валтера, който беше втъкнал в колана на джинсите си, обърна се и го насочи към стената. Погледна към Мартин още веднъж и натисна спусъка готов за гръмотевичния трясък.
Нищо.
-Какво по...-измрънка Иван под нос.
Шракна няколко пъти предпазителя, провери пълнителя и отново натисна спусъка.
Нищо.
Пистолетът просто не стреляше.
-Какво става, мамка му!!!-изкрещя Иван, натискайки спусъка.
-Махнал е ударниците-каза Мартин и се усмихна налудничаво.-Копелето е махнало шибаните ударници!!!-той дигна пистолета на Виолета, който все още стискаше в ръка.-Сега това става само да си чупиш орехи с него!!!-изкрещя и запрати безполезното парче метал към стената.
В кухнята настана тежка тишина. Иван и Петър погледнаха бавно към Виолета, но тя само сви рамене безпомощно рамене. Вече нямаха оръжие, трима вече бяха мъртви и...
-Чук- чук-чук, има ли някой тук?
Четиримата замръзнаха. Бавно завъртяха погледи към малката късовълнова радиостанция моторола, която Мартин беше захвърлил в коша за боклук.
-Хайде, господин Стоев-гласът, долитащ от уоки-токито беше същия, който чуха по-рано- равен, съвършено спокоен и пълен с увереност.-Бих искал да чуя гласът ви. Вече започнахте да ми липсвате.
Мартин пристъпи към коша за боклук и бавно извади захвърлената вътре радиостанция сякаш е гърмяща змия. Погледна другите трима и внимателно натисна копчето.
-Ти си мъртвец!
-Здравейте и на вас, господин Стоев-в гласът на непознатия се промъкна едва доловима насмешка.- И аз се радвам да ви чуя отново. Надявам се раздялата ни да не ви се е сторила прекалено дълга. Опасявам се, че бях твърде зает с господин Атанасов.
-Мръсно копеле!!!-изсъска Мартин, опитвайки се да овладее задушаващия го гняв.
-Не бъдете груб, господин Стоев. Не обиждайте играча, аз просто следвам правилата на играта...
-Наври си играта в задника!!!
Смехът, който се разнесе в притихналата стая беше тих и вледеняващ.
-Започвате да губите самообладание, господин Стоев, а това не е в интерес на никого от нас. Не разваляйте това малко парти, на което всички толкова се забавляваме.
-Да, видях как се е забавлявал Павел... с нож в гърдите!
-Опасявам се, че господин Атанасов беше просто глупав. Единият от първите уроци, които трябва бързо да научи човек, преследван от убиец е, че не трябва да ходи сам в тъмното. А вашият приятел Павел научи този урок, за съжаление по трудния начин. Вината е само негова. Аз ви предупредих!
Мартин погледна към другите трима в стаята, но те бяха впили погледи в малката черна радиостанция и изглеждаха като хипнотизирани. Виолета дори беше затаила дъх.
-Добре-каза Мартин накрая.-Какво искаш?
-Това, което искам от самото начало, господин Стоев. Нима сте забравили?
-Да ни убиеш?
-Да ви убия е твърде просто и някак... вулгарно. Предпочитам да играя. Нали сте гледали „Трионът“, господа? И тук вие трябва да проявите въображение, за да оцелеете. Господин Атанасов например беше лишен от такова и плати за това. Надявам се, че вие ще се справите по-добре от него! И за да не си правите труда ще ви кажа, че автоматът, заради който вашият приятел изгуби живота си няма да ви свърши работа. Вече сте открили, че оръжията ви са безполезни... между другото искам да се извиня на госпожица Демирова. Надявам се, че не е пострадала сериозно, когато се сблъскахме.
Мартин я погледна, но Виолета притисна уста с длани, за да не изстене.
-Тя е добре и ти праща поздрави. Съжалява, че не е успяла да ти види сметката.
Мъжът отново се засмя:
-Предайте, че ѝ желая късмет следващия път.
-Как го направи... как успя да махнех всички ударници без да те видим?
-Това е тайна, господин Стоев. Не се притеснявайте, ще имате възможност да научите всичко... когато останете последен.
Мартин се поколеба за миг, но натисна копчето за предаване:
-Колко?
-Не ви разбрах, господин Стоев.
-Колко искаш, за да ни оставиш на мира? Просто си кажи цената и ще ти намеря парите!
Смехът, който се разнесе от малката радиостанция накара Виолета да потрепери.
-Мислех, че отдавна сте разбрали едно нещо, господин Стоев. Тук не става въпрос за пари, а за нещо далеч по-важно и много по-ценно за мен... по-ценно от всичко друго на този свят.
-И какво е то?
Отговорът се забави няколко секунди.
-Вашата смърт! Аз ще ви убия, дами и господа... всички, до последния човек. Дори и вас, господин Стоев. Вие ще сте последен, нещо като десерт след вкусното ястие, които ще бъдат вашите приятели. Ще сте мъртви преди да изгрее слънцето, в това може да сте напълно сигурни. Аз едва сега започвам и колкото по-бързо го разберете толкова по-дълго ще живеете.
-Ще имаш да вземаш, задник! Ако си толкова корав защо не дойдеш тук да се разберем като мъже, а?
Мъжът отново се засмя.
-А защо си мислите, че не съм тук?
Лампичката на радиостанцията угасна.
-Хей!!!-Мартин натисна копчето.-Там ли си??? Чуваш ли ме???
Не последва отговор. Мъжът беше прекъснал връзката. Мартин плъзна пръсти през мократа си коса с въздишка. Остави радиостанцията на масата и се подпря на стола. Другите трима мълчаха и само го гледаха.
-Ванка?-каза накрая Мартин.
-Кажи, Марти- гласът му прозвуча глухо.
-Колко километра са до Варна?
-По пътя около 15.
-А през гората?
Иван облиза устни и погледна към Петър.
-Не знам, може би 9 или 10... не повече.
-Значи ще ни трябват около 3 часа, за да стигнем града.
-Толкова.
Мартин си пое дълбоко въздух и издиша бавно.
-Добре тогава. Пригответе се за тръгване!
-А защо не използваме някоя от колите-плахо предложи Виолета.-Ще ни трябват 20 минути, за да стигнем града без да вървим през гората в това време.
-Защото, Виле, този човек... който и да е той... е достатъчно умен, за да обезвреди всички оръжия, с които разполагаме. Според теб би ли бил толкова глупав, че да не се погрижи за колите? Защото ако искаш да се пробваш-давай, няма да те спирам! Направи го и после ще ти събират парчетата в найлонови торбички.
Виолета сведе смутен поглед към пода. Усети как се изчервява.
-Ами пленника?-попита Петър.