Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 424
ХуЛитери: 6
Всичко: 430

Онлайн сега:
:: Lombardi
:: Administrator
:: pastirka
:: KBoianov
:: Albatros
:: melange

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВъженцето
раздел: Избрано проза
автор: anonimapokrifoff

Поньо, или Панайот, беше от емблематичните луди на града. Денонощно кръстосваше улиците с някакво проскубано куче и с неизменното въженце в ръцете си, което въртеше неуморно. Беше около четиридесетгодишен и кротък, но ако се случеше да го наобиколят хлапетии, да подвикват и да го замерят с камъни, побесняваше и крещеше: „Ааааа! Ефеее! Чужд баща, ааааа! Рижата вещицааа!”. Децата хукваха – ужасени от смъртна опасност плъхчета, грамадният Поньо се тресеше в конвулсии няколко минути и повтаряше едно и също, после се успокояваше и продължаваше по пътя си.
Беше се родил нормално петкилограмово бебе, одрало кожата на майка си Ева, червенокосо като нея. Второ дете в семейството, растеше послушен и вечно щастлив. Сестра му, седем години по-голяма, често го извеждаше, приятелките ѝ се надпреварваха да го гушкат и да го целуват по пълните розови бузки, а той гукаше и се усмихваше на всеки. Когато поотхвръкна и започнаха да го пускат да играе на улицата с другите деца от околните къщи, нямаше по-бърз и по-силен сред връстниците му.
Поньо живееше безметежно: в училище се справяше без усилия, беше първи по математика и в часовете по физическо побеждаваше във всяко състезание. Малко преди да навърши 11, една вечер баща му си дойде късно и каза на него и на сестра му да излязат и да се върнат след час. Те се спогледаха изумено – защо ги гонеше навън на студа, – но тонът му не търпеше възражения. Когато се прибраха, ги посрещна сподавеният вой на майка им – ридаеше отчаяно, легнала по корем в спалнята, а баща им го нямаше. Повече не се появи. Чак след седмици Ева пак заприлича на себе си и обясни на децата, че баща им си има друга жена, от която чака бебе, и е отишъл да живее с нея.
Поньо се промени, затвори се. Защо всичките му приятели бяха с майките и бащите си, а той вече не? Знаеше, че е лошо да завижда, но точно завист го гризеше и когато някой го попиташе къде е баща му, лъжеше, че се е качил на кораб и плаването ще е много дълго, защото е околосветско. Постепенно децата престанаха да му задават въпроси, а с това изчезна и неговата неприязън към тях. Свикна да са вкъщи само тримата, но когато една вечер майка му каза на него и сестра му с овладян глас, че им се е родило братче, а после извади от чантата си пакет цигари и Поньо за първи път я видя да пуши, той кресна „Мразя това бебе, мразя и татко!”, заключи се в стаята си и рева безутешно.
Учебната година беше към края си, Поньо за първи път не реши всички задачи на класното по математика и учителят повика Ева на разговор. После тя нарежда дълго пред сина си, че животът им трябва да продължи и както тя ходи на работа всеки ден въпреки всичко, и както сестра му завършва с медал гимназията, така трябва да се стегне и той. Обеща ѝ, че догодина пак ще е отличник.
Беше лято. Децата сутрин отиваха на плаж, а после играеха на улицата. Майките им – повечето домакини, се събираха привечер пред портата на леля Веса, съседка на Поньо. Веднъж той дочу, че говорят за майка му, и се промъкна тихо в двора на дома си, скри се в клоните на смокинята до оградата да подслушва.
- Главата си режа, че е истина – каза леля Веса, а тънките ѝ, изрисувани с молив вежди почти опираха тенекиените ролки, на които вечно беше навита рехавата ѝ косица. – Антон хванал Ева на калъп с брат си и затова я оставил, а...
- Чакай малко – прекъсна я дебелата леля Мара. – Че той има сестра, не брат!
- Как да няма брат? – заупорства Веса.
- Ей така! Ти ли ще знаеш, дето едва от 5 – 6 години си на тая улица, или аз, родената тук?! Тони ми е съученик!
- Добре де, нещо не съм разбрала. Значи я е заварил с мъжа на сестра си...
- Пфу, господ да я убие мръсницата! – това беше леля Пенка. – Пък иначе кротка като божа кравичка! Кой да се сети, че е такава разпасана, ама знае ли човек...
- Не говорете глупости за жената, срамота е – намеси се майката на Миро. – Ходи на работа, гледа си децата. Какво ви е направила?
- На нас нищо, ама теб може и да те накара да си ореваваш дните – ужили я Веса.
- Какво искаш да кажеш?
- Ами нищо. Само това, че на твоя му изтичат очите, щом я види тая Ева.
- Ти... от къ-къде знаеш? – заекна майката на Миро.
- Нали гледам какво става! Не се коси, те и нашите не са пò стока, дай им подир курви да тичат...
- Стига де! Врели-некипели, днес съвсем ви е напекло – леля Мара се опита да замаже думите на Веса, но тя продължи:
- Ама вие защо се чудите? Не я ли виждате каква е въртиопашка? Тези червени коси, пуснати до кръста... И гъсти, гъсти, гребен не можеш да вкараш!
- Да не мислите, че ги има по рождение? – продължи Пенка. – Че то кой е с такъв цвят?
- Ами синът ѝ например. Откого според теб го е наследил? – контрира леля Мара.
- Е, че той е дете! Как я мислите тая: четиридесетгодишна жена, а с такава коса – огнена и без бял косъм! Сигурно намира отнякъде оная едновремешна египетска къна с яребичката. Свекърва ми я ползваше...
- Ще намира ами – майката на Миро вече не се съмняваше, че Ева е мръсница. – Нали работи при военните. Много дълго мълчах, ама сега ще го кажа: нощем при нея се изреждат офицери!
- Как разбра? – накокошини се Веса. – Иаз да не усетя!
- Виждам ги, като минават през двора, а копчетата на униформите им лъщят на луната. Стройни такива, с широки рамене и на хубаво миришат: скъп одеколон и вносни цигари – не като моя шофьор на бензин и на качак...
- Офицери... – въздъхнаха вкупом жените, а леля Веса дори стрелна остро езиче между дребните си зъбки и облиза замечтано начервените си устни.
- Ами тая тънка талия? – освести ги дебелата Мара.
- Е що се чудиш? – каза Веса. – Сигурно я стяга под роклята с офицерски колан. Че то може ли жена, родила две деца, да е с такова тяло?
- Ей, сестрициии! Да си опичаме акълите и да си отваряме очите на четири, че да не ни пламнат къщите от тая парясница, дето...
На Поньо му идеше да изкрещи, но слезе от дървото и се прибра вкъщи. Почти не спа тази нощ: заканваше се как ще каже на онези жени, че никакви офицери не идват у тях, а баща му е избягал при чужда жена; как чува плача на майка си тогава, когато всички шумове утихнат и се спотайва дори и бризът; после се унасяше и сънуваше бебето, което му беше брат и което мразеше до смърт...
Успа се и излезе късно, помъкнал торбичката си с лимки*. Другите се бяха скупчили около Миро, а той нещо се сополивеше. „Няма ли да играем?” – попита Поньо, те само мълчаха и го гледаха. После се отдръпнаха настрани и си казаха нещо.
- Днес ще ходим в гората до плажа. Ще търсим гнезда. Идваш ли? – попита Светльо, най-големият от всички.
- Ама и аз, и аз, нали! – изцепи се възторжено шестгодишният Ванко.
- Без тебе, дребен! Идваш ли, Поньо?
Беше недоспал, но като че ли и останалите не бяха по-добре. Вървяха безмълвно, унило подритваха камъчета, стъпките им потъваха в прахта и погледите им не се спираха на страхливите зелени гущерчета, които мълниеносно се шмугваха в тревите. Навлязоха в гората и с облекчение вдишаха прохладата, но май само Поньо се оглеждаше за гнезда. „Ето, вижте го!” – провикна се, проточил врат, и тогава приятелите му го връхлетяха.
Бранеше се с цялата си мощ, но те бяха осем озверели момчета, обединили силите си срещу един. Осъзна се, вързан за дърво – ръцете му бяха вдигнати над главата и го боляха.
- Защо бе?! – опитваше се да не плаче, от носа му течеше кръв и влизаше в устата му.
- Ааа, защо ли, мръсно ефеее**! – кресна Миро и го срита. – Снощи баща ми се напи и каза, че... че...
- Баща му щял да ги остави и да вземе майка ти! – изстреля Светльо. – Чужд баща ще крадеш, а, защото твоят не те иска! Чужд баща!
- Не е вярно! Пуснете ме! Пуснете ме!
- Тук ще си висиш, гадно ефе! – изсъска и Васко, най-добрият му приятел. – Тук! А да те видя сега! Нали си най-якият? Да дойде оная рижа вещица да те спасява! И тя да пукне, и ти да пукнеш!
Ева се върна от работа, не видя Поньо пред къщи, но помисли, че е някъде из махалата. Бяха само двамата – дъщеря ѝ, вече пълнолетна, беше отишла с приятели на палатка. Стана късно, а сина ѝ го нямаше. Излезе навън – улицата беше тиха и пуста, и тогава се изплаши. Влизаше в съседските дворове, хлопаше по вратите на домовете и разпитваше за Поньо, но деца и родители вдигаха рамене. Обикаляше квартала и срещаше по някой закъснял минувач, но никой от тях не бе видял детето ѝ. Прибра се вкъщи, синът ѝ не беше там.Излезе от двора си. Ужасът я душеше. Викът сякаш разцепи гърдите ѝ.
Жените от нейната улица затвориха прозорците, макар че беше жега. Дръпнаха пердетата и увеличиха звука на телевизорите. Поднесоха вечерята по-старателно от друг път и непрекъснато давеха мъжете си в думи. Но нищо не можеше да заглуши писъците на Ева:
- Поньооо! Синеее! Детето мииииии!
Трима от мъжете не издържаха, скръцнаха със зъби на врещящите си жени, напсуваха ги и излязоха да търсят. Между тях не беше бащата на Миро. Обиколиха много пъти квартала, влязоха и в морето около плажа. Върнаха се каталясали, пушиха от цигарите на единия –само неговите бяха сухи, и някой каза: „Мамка му и живот! Изгоря душицата на тая жена...”. После всеки се прибра у дома си.
Ванко се въртя дълго в леглото и дори се разплака. Той харесваше съседката леля Ева. Неотдавна, когато баща му беше в командировка, вечерта у тях дойде чичо Гошо. Майка му каза на Ванко да излезе навън и да си поиграе, а вече беше тъмно. Той взе колелото си, подкара го и се препъна в някакъв камък, падна и се разрева. Викаше майка си, но тя не се показа никаква. Дойде леля Ева, вдигна го на ръце, занесе го в къщата си, превърза му коляното, направи му мляко с какао и му даде кекс с орехи и стафиди. Ванко я обичаше и му беше мъчно за нея.
Сутринта той се събуди, издебна майка си и изскочи на улицата. Леля Ева вървеше срещу него: нямаше обувки и стъпалата ѝ бяха кървави, роклята ѝ беше мокра, в червената ѝ дълга коса се виеха бели кичури. Ванко я приближи – очите ѝ, преди с цвят на слънчево море, сега бяха натежали от черни облаци.
- Лельо! – повика я детето, но тя не го чу. – Лельо! – Ванко дръпна полите на роклята ѝ: – Големите казаха, че са завързали бати Поньо в гората до плажа...
Ева намери сина си – опикан и с подути посинели ръце. Развърза го и го качи на гърба си. Вървя, спъва се и пада, но стигна до квартала, някаква кола спря рязко и шофьорът ги закара до болницата. Лекарите спасиха ръцете на детето ѝ, но не и разума му.
Кварталният милиционер разпита приятелите на Поньо и родителите им. Нищо не научи и накрая се отказа: деца, и то все от добри семейства, какво да ги правиш...
Поньо беше полудял и спря да ходи на училище. Щом излезеше на улицата, хлапетата се разбягваха. Винаги носеше въженце, въртеше го и викаше: „Ааааа! Ефеее! Чужд баща, ааааа! Рижата вещицааа!”. Сестра му се ожени, а майка му почина млада. На погребението ѝ дойдоха всички съседки. Преди да я спуснат в гроба, свещеникът я покри със савана и гробарите затвориха капака на ковчега. Един червен кичур от косата ѝ се изплъзна, пропълзя навън и клъвна сърцата на жените.

Беше зверски студ, печката не можеше да стопли стаята. Навън притъмняваше, Поньо се навлече с два вълнени пуловера, взе якето и тъкмо се канеше да излиза, когато дойде сестра му.
- Накъде си тръгнал, кака? Навън не е за хора! Донесла съм ти храна за няколко дни – днес е Бъдни вечер и ще си хапнеш боб, а за Коледа съм ти приготвила манджата, дето я правеше мама: на слаб огън в гювеча ред зелеви сармички, ред лозови, после пълнени пиперки... Ама те са за утре. И питка съм ти опекла: внимавай, като ядеш, че в нея има паричка... Няма да идвам два-три дена, кака. Мъчно ми е, че пак оставаш самичък, но го знаеш свако си – не те иска той тебе. И колкото пò остарява, толкова по-крив става – от сутринта ми е закрещял да внимавам как готвя, че да не се излагаме пред снахата. Сякаш оная германка си има хабер от нашата кухня! Нали ти казах вчера, че Евгени пристигна с нея и с децата? Хубаво щеше да е да се видите, но ги знаеш малките – плашат се от тебе...
Поньо всяка вечер, независимо от времето, извървяваше един и същи маршрут – отиваше до пазара и си купуваше две кренвиршки от магазинчето за закуски. Нощем работеше кака Искра: вдовица около трийсетте с три малки момиченца. Денем била детска учителка, но парите не ѝ стигали. Когато беше много студено, пускаше Поньо при себе си, прибираше понякога и Киро – просяка, който през всички сезони си седеше все на тази улица. Те бяха неговите приятели и Поньо разговаряше само с тях.
Навън беше пусто, някъде се беше свряла на топло и Сийка – бездомната кучка, която го придружаваше. Този път не срещна никого, но вече наближаваше ъгъла на Киро и знаеше, че той ще му подвикне: „Ей, откачалко! Къде ти е мастията? И да ми донесеш едната кренвиршка, чу ли!”. Кашоните и одеялото на просяка си бяха на мястото, но него го нямаше. Поньо се изненада и започна да върти въженцето все по-силно. Стигна до бараката, прозорчето беше отворено, но кака Искра не се виждаше. Той се ядоса – искаше си кренвиршките, и заблъска по стъклото. Тя не се показа, но вътре светеше. Въженцето свистеше в ръцете му. Той издъни вратата и влезе. Киро скочи срещу нето, панталоните му бяха смъкнати и Поньо видя щръкналата му мокра пишка. „Разкарай се, откачалко! Изчезвай бе, идиот, че да свърша!” Кака Искра се гърчеше гола на пода. В устата ѝ имаше парцал, от носа ѝ течеше кръв, а ръцете ѝ бяха завързани за единия крак на тезгяха. Пикнята на Поньо опари краката му. „Ааааа!” – изрева той и въженцето побесня. Киро го блъсна в гърдите и тръгна към жената. Тогава Поньо метна въженцето си на шията му.

________
*стъклени топчета
**фукльо


Публикувано от alfa_c на 27.01.2013 @ 19:34:33 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   anonimapokrifoff

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

01.07.2022 год. / 16:20:31 часа

добави твой текст
"Въженцето" | Вход | 37 коментара (88 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Въженцето
от alfa_c (alfa_c@hulite.net) на 27.01.2013 @ 19:49:08
(Профил | Изпрати бележка)
Знаех си, че ще вадиш души пак...
Страшен разказ.


Re: Въженцето
от kasiana на 27.01.2013 @ 20:29:52
(Профил | Изпрати бележка)
Трогателно до сълзи повествование!!!!!

Поздрави за майсторството!!!!!


Re: Въженцето
от secret_rose на 27.01.2013 @ 21:38:11
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Ох...
Три романа има тук, а ти си го събрала в две сълзи цялото...


Re: Въженцето
от Jenia (jivkova@hotmail.com) на 27.01.2013 @ 22:01:11
(Профил | Изпрати бележка)
Много въздействащ разказ! Чак му се иска на човек да можеше да промени нещо...


Re: Въженцето
от antrakt на 27.01.2013 @ 22:54:52
(Профил | Изпрати бележка)
настръхнах... никога не разбрах, как се въплътяваш в героите си... изживяванията им са толкова истински, а ти всеки път си различен... не може да си бил всеки от тях...)))
разказът е прекрасен!


Re: Въженцето
от Milvushina на 28.01.2013 @ 09:08:34
(Профил | Изпрати бележка)
Наистина го има го това, вярването, че червенокосите жени са вещици.

Светът ти е точно толкога голям, колкото е умът ти. Когато животът се свежда до говедата, съседката, нейните момчетии и твоята лошотия, нищо по-голямо и значимо не може да се очаква. Не е неправдоподовно: невъзможно е.

Според съвременните ни научни представи, онова, което отличава човека от животното са: 1/ емпатията и 2/общуване чрез говор. Извади едното от уравнението и резултът е много по-малко Хомо Сапиенс и много повече скот.

Всеки път като чета разказите ти и се сещам за "Боже, колко мъка...". Предполагам, че имаш дял точно от Йовковия тип талант. :)


Re: Въженцето
от doktora на 28.01.2013 @ 12:07:15
(Профил | Изпрати бележка)
Ано...след Наско Липчев...скоро не съм чел толкова силен разказ...той ги беше описал преди двайсетина години...тези жестоки, болезнени, но и истински неща от живота!

Радвам ти се, силен разказвач си...а на Милва, прости ми...искам да добавя към уравнението й... само още едно нещо, което ни различава от животните, пиенето на алкохол...
но условието е - с мярка...сола дозис фацит вененум...
иначе, знаеш, пиян/а като свиня хехехе

Още веднъж да кажа...жесток разказ!

Докис Крокис;“)
от брега...


Re: Въженцето
от mamontovo_dyrvo на 28.01.2013 @ 17:15:43
(Профил | Изпрати бележка)
Анониме, Анониме, всички са луди в очите на лудите! Както винаги достави ми голямо удоволствие! Сполай ти!


Re: Въженцето
от rajsun на 28.01.2013 @ 17:24:06
(Профил | Изпрати бележка)
...
Не знае човек кое е повече на света, мъката или красотата. Мъката май(((
И в някои разкази е така.


Re: Въженцето
от eva55 на 28.01.2013 @ 17:42:18
(Профил | Изпрати бележка)
Съдби - светът е пълен със съдби...!!!


Re: Въженцето
от chergligan на 28.01.2013 @ 17:56:32
(Профил | Изпрати бележка) http://chergligan.blog.bg
Разказ на майстор в прозата!! Поздравления!


Re: Въженцето
от zaltia на 28.01.2013 @ 21:23:40
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти за този хубав разказ!!!
Винаги споделяш интересни неща...по един невероятен начин!!!
Поздравлиния!!!


Re: Въженцето
от Albatros (valerist@abv.bg) на 29.01.2013 @ 10:28:18
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/profile.php?id=100001222017028
Историята на Проданчо, момчето с въженцето... което кръстосва цяла Варна, най-сетне разказана талантливо!
Трогна ме.
Благодаря.
Алби


Re: Въженцето
от plami_6 на 29.01.2013 @ 20:13:43
(Профил | Изпрати бележка)
...
Майсторски разказваш!


Re: Въженцето
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 29.01.2013 @ 22:25:28
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Снощи го прочетох и уж съм подготвена за силата на разказите ти, но пак ме разплака. Съгласна съм с Женя, че е от тия разкази, които те вбесяват и ти се иска да промениш нещо...
Поздрав, Аноним!


Re: Въженцето
от rainy на 29.01.2013 @ 23:51:20
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/
Твоите творби обикновено ме карат да събирам няколко мегатона гняв, а това винаги е критерий за истинско бъркане в слънчевия сплит. Понякога искам да убия някой от героите ти. Просто това и нищо друго.


Re: Въженцето
от mariq-desislava на 30.01.2013 @ 09:51:11
(Профил | Изпрати бележка)
Жестокостта и завистта са в състояние да ни изтребят като вид, а въженцето е уместно избран символ на унищожение и спасение едновременно. Ти ако не потрошиш мозъка на четящия, кой друг?:)


Re: Въженцето
от Mia2442 (mia2442@gmail.com) на 30.01.2013 @ 18:18:43
(Профил | Изпрати бележка) http://www.youtube.com/watch?v=NxBTchwLQ3g
Жесток разказ - във всички смисли - и с такова умение към детайлите, които май са ти запазена марка - браво!


Re: Въженцето
от galenaGV на 30.01.2013 @ 18:30:31
(Профил | Изпрати бележка)
Идвам специално да ти благодаря за този разказ, и не само за този. За всичко. Такива неща правят от хората човеци. Благодаря ти, Анониме!


Re: Въженцето
от radi_radev19441944 на 31.01.2013 @ 19:50:51
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Наистина сериозен разказ


Re: Въженцето
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 06.02.2013 @ 14:56:48
(Профил | Изпрати бележка)
Разказ-трепач!!! Голям талант си, Анониме! Удоволствие е срещата с твоето перо! Аплодирам те!


Re: Въженцето
от Boryana на 06.02.2013 @ 21:59:43
(Профил | Изпрати бележка)
Ано, отдавна прочетох. Празник ми е всеки твой разказ. Пиши...


Re: Въженцето
от verysmallanimal на 10.02.2013 @ 13:05:23
(Профил | Изпрати бележка)
.......................
Тъй тя - добротата и лудостта ръка за ръка вървят...
Поклон, Анониме!


Re: Въженцето
от yotovava на 10.02.2013 @ 16:29:21
(Профил | Изпрати бележка)
Един червен кичур от косата ѝ се изплъзна, пропълзя навън и клъвна сърцата на жените.


А края - все ще е малко, каквото и да се рече.


Re: Въженцето
от nellnokia на 11.02.2013 @ 14:13:15
(Профил | Изпрати бележка)
Развълнува ме тази, колкото невероятна, толкова истинска и жива история. А краят, не очаквах такъв край... Майсторът си е майстор!


Re: Въженцето
от petia_bozhilova на 11.02.2013 @ 20:01:59
(Профил | Изпрати бележка)
Голям си, анониме!


Re: Въженцето
от zebaitel на 13.02.2013 @ 22:33:03
(Профил | Изпрати бележка)
...и въженцето побесня!!!Какво друго да кажа, Анониме, освен, че разказът може да служи като пречистващ катарзис за всеки, който го прочете! Моите почитания!


Re: Въженцето
от wingstofly на 19.02.2013 @ 06:26:29
(Профил | Изпрати бележка) http://wingsto.wordpress.com/
ох, тъй де, кво друго да кажа, все едно някой на мен ми е метнал въженцето. Голям разказвач си:)


Re: Въженцето
от Kanegan на 22.02.2013 @ 11:06:24
(Профил | Изпрати бележка)
Разказ с невероятни герои, сложни съдби и въздейства на читателя...Хареса ми, заслугата е на автора!Поздрави!


Re: Въженцето
от edena на 25.02.2013 @ 15:24:25
(Профил | Изпрати бележка)
Аноним, това е първият ти разказ, който чета, но няма да е последният. Само че не веднага - трябва първо да си успокоя емоциите от този, а това няма да е лесно!


Re: Въженцето
от nironi (nironi@mail.bg) на 26.02.2013 @ 10:42:36
(Профил | Изпрати бележка)
"Клъвна сърцата" на всички читатели текста ти, Анониме! Влязох във Варната на 70-те, с лимките, колелетата, игрите до посред нощ, в дворовете със смокини, на улиците почти без коли, по които минава твоят герой... тъгувам, виждал съм го, не съм си задавал досега въпроса защо е такъв - още в детството ни беше като даденост, тъгувам... и благодаря, Градски!


Re: Въженцето
от mi_me_to (mi_me_to_86@abv.bg) на 01.03.2013 @ 21:18:52
(Профил | Изпрати бележка)
Полазиха ме тръпки. Каквото и да кажа, ще е малко.


Re: Въженцето
от samotnik на 13.03.2013 @ 08:05:56
(Профил | Изпрати бележка)
Невероятен разказ.
Искам да може нещо да се промени.


Re: Въженцето
от joy_angels на 13.03.2013 @ 13:46:55
(Профил | Изпрати бележка)
Отдана го четох, но да ти кажа - браво, Ано.


Re: Въженцето
от doktora на 13.03.2013 @ 13:56:24
(Профил | Изпрати бележка)
О...да добавя към коментарите, и този на Милва...емпатията е силно развита при писателите и поетите...този божи дар не зависи от тях...те така и се различават от непишещите, които свеждат живота си до битовизми...за което и те не са виновни, разбира се. хе
Въпрос на геном, мда! И е това, което народът нарича късмет...


Re: Въженцето
от strega на 13.04.2013 @ 21:24:07
(Профил | Изпрати бележка)
рядко коментирам, ама тук не издържах
убийствено разказваш!


Re: Въженцето
от agripina на 03.06.2013 @ 14:14:08
(Профил | Изпрати бележка)
Покъртителен разказ, но много хубаво разказан! Поздрави! Това е животът ни - " живот без маска и без грим".