„Две птици - застигнати от мраз,/ изчезвахме сред бялата ранимост./ А над света - голям и празен,/ валеше, валеше нежна смърт, любима ...”/ – Михаил Гунчев
Повдигнах леко белия саван-
там имаше мъртвец, но кой- не знаех.
Но знаех- винаги се плаща дан
за щастието, даже и във Рая.
В зародиша предизвестена смърт-
животът се надява на помилване,
но съдията сляп е като кърт-
и равните везни не значат равни сили.
В едната натежава любовта-
невинна, до доказване противното.
На другата люлее се Смъртта,
зачеркваща най-крехката невинност.
И клатят се така, като махало,
неравновесни сред неравновесен свят
везните, а Смъртта валеше бяла
и следваше невидим кръговрат.