автор: Solara

Загръщах се с тъма
за да остана непозната,
каньоните от сняг
на босо да пребродя

По пътя си превръщах
в партия шахмат земята,
щом стъпките до угар
бялото прогаряха

Напредвах, беше
луд шапкар сърцето,
нескриващо емоции,
но вярно до финала

Понякога ликуващо,
а други път пребито,
заради зле скроени му
и не по мярка шапки

Играта свършва след
самотна коронация,
за да запазиш своите
са нужни жертви

Прикритие остава
шапката протрита,
която ме завръща пак
в предишното момиче