Обричаш образа ми на безвремие
с онази непонятна, многоока лудост,
струяща от очите на големите,
която рано или късно ги погубва
и тази смърт е с образ на жена.
Рисуват те предизвестения палач,
с лице на ангел, /не на Сатана/,
която с образ на мадона плаче.
Или ръката нежна на инфанта,
прикрила в пръстите си цвете.
И живи са мадоните на Ренесанса,
за разлика от мъртвите поети.
Но винаги ще има някой луд,
да дръзне да изпише Мона Лиза
с очите на слепец. Заблуда е
усмивката, която никога не слиза-
смъртта е винаги със образ на жена
за бедните поети и художници.
Тя идва и си тръгва без вина,
но винаги със цвете на триножника.