автор: YouNeedLobotomy

Ходехме забързани по коридорите. Артър се движеше сякаш ясно знаеше къде отива.
- Ние сме поколение от наблюдатели. Твърде умни сме, за да вярваме в девизи и в магии. И ще умрем като западната цивилизация. По същия начин, по който живяхме. Безшумно, безстрастно и пред скайп.
- Изнасяш го като реч.
- Просто искам да ти обясня защо се гръмнах. Искам да разбереш как се чувствах.
- Можеш да го рационализираш колкото си искаш. Шибаните ти философии не са причината.
- Бях уморен. Бях ужасно, ужасно уморен. Имах чувството, че знам какво ще стане през целия остатък от живота ми и нямах желание да продължавам - изглеждаше все по-ентусиазиран докато ми го разказваше и се движеше бързо из коридорите. - Исках да проспя живота си, но не можех да спя. Бях буден през всяка секунда от денонощието и не можех да спра да мисля за това, че не ме чака нищо, което си струва.
- Говориш все по-нечленоразделно.
- Ще ти обясня. Просто ме чуй. Ще го кажа отначало.
- Не искам да го чувам. Токсичен си. Не знам какво се случва тук. Липсваше ми, но не искам да си жив. Не мога да те понасям. Повръща ми се от теб. Не мога да ти помогна с нищо. Просто спри да съществуваш.
Полудявам. Трябва да намеря Монти, да стоя с него през цялото време и когато свършим със завещанието, да изчезна.
- Искам да ме чуеш! Спри да ми обръщаш гръб! ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБ, МИ ОБРЪЩАШ ГРЪБ! ИСКАМ ДА МЕ ЧУЕШ!
Замислих се дали беше здравословно да го игнорирам. Може би си го представям, защото трябва да му го кажа.
- Наистина ли не схващаш? Не сме поколение от наблюдатели. Не става въпрос за смъртта на западната цивилизация. Светът не е побъркан. Ти си побъран. С шибаната си болестна грандомания.
- Това няма значение. Дори проблемът да е само в мен, няма значение. Защото открих отговор.
- Не си открил никакъв отговор, Артър. Въртиш се в кръг. Мога да го чуя в думите ти. Няма велика трагедия. Има само теб и патологичната ти нужда да си специален. Затова се простреля. Защото много искаше да останеш главния герой. И затова се появяваш сега. Защото започнах да осъзнавам, че ти позволих да ме вкараш в тъпата си психичноболна екосистема.
- Но тук наистина има отговор! - ухили се до уши. Поех въздух, обърнах се и си тръгнах. - Съжалявам, че изглеждам все едно не те слушам. Но всичко ще бъде наред. Ще видиш - просто продължих да ходя. Трябваше да намеря Монти. Веднъж да бях с него, всичко щеше да е наред.
***
- Има друг човек в къщата? - Ани се смееше невменяемо. - Какво става?
- Мама.
- Какво става, Ани?
- Беше Мама. Видях Мама - Ани се смееше. - И котката ни беше с нея. Мама седеше до камината и я галеше.
- Какво стана преди да я видиш? - тръпки лазеха по гърба ми. Ани просто не спираше да се смее. Трябваше да намеря Тери. - Стой тук. Не мърдай оттук каквото и да стане.
Затичах към стаята ни. Започнах да мисля накъде трябва да отида, за да я пресрещна, но тя вече беше там. Веднага щом я погледнах, осъзнах, че й се е случило нещо ужасно.
- Какво е станало?
- Правих секс с бившия.
- Онзи мъртвият?
- Същият! - тя вдигна палец потвърждаващо. - Искам да се махнем оттук, Монти. Побиват ме тръпки от това място.
- Хайде - хванах я за ръка и тръгнах отново към Ани.
- И на теб не ти пука за мен. Сега го осъзнавам по-ясно. Ти си същият като него.
- На мен не ми пука за теб? Единствената причина да си с мен е защото съм богат.
- Не. Единствената причина да съм с теб е защото си мислех, че ако си слаб, няма да си като него. Не го осъзнавах толкова ясно. Мислех си, че ниското ти самочувствие няма да позволи да си нарцистичен психопат. Мислех си, че си някой, когото мога да обичам и който може да ме обича. Сега звучи глупаво. Просто се заблудих.
- Наистина те обичам ужасно много.
- Не е вярно. Обичаш ме както ме обичаше и той. Като атрибут на историята ви. Винаги трябва да сте главните герои, а всички останали просто поддържат във филма ви. Затова си толкова убеден, че съм с теб заради парите ти. Ако опростиш желанията ми, ти е по-лесно да не гледаш на мен като на истински човек. Дори не чуваш какво казвам през повечето време. С мен си само защото си мислиш, че изглеждаш добре около мен.
Странно е, че приемах, че ми е изневерила, толкова леко. Може би го бях очаквал.
- В къщата се случват странни неща. Трябва да стигнем до Ани.

И след минути го направихме. Там бяха Ани, Джон, Красивата непозната, леля ми и чичо ми.

- Идвате точно навреме! - каза непознатата.
Леля и Чичо изглеждаха на 30. Както изглеждаха точно преди катастрофата.
- Дайте им стол! Ще припадне.
Виеше ми се свят.