автор: Valens

Плати кафето и кóлата и тръгна, взела в ръка „късметчето“ си.
Да, късметчето. Какво ли ú казваше?! Нямаше среща, нямаше думи, само
мълчание в компания със собствените ú мисли. Какво ли щеше да му каже тя, какво ли щеше да ú каже той и какво би се променило в живота им, ако се бе сбъднала срещата. Дали съдбата или той, самият, бе решил да бъде мълчание. Сега остава да намери и златото и...
Една тъжна, самоиронична полуусмивка се отрази за миг в стъклото на вратата на кафето и помръкна от студа навън.
Като в унес стигна до детската градина и взе децата.
Топлите им, мекички, малки ръчички бяха, като сгушени врабчета, в двете ú ръце на път за вкъщи, а те чуруликаха нещо за отминалия ден, но Дарина не ги чуваше. Каква глупачка беше само, да се „върже“ така! Как можа! И колко лоша майка е, че не може да изгони тия мисли от главата си и да чуе това, което ú казват децата. Сълзите ú напираха и тя полагаше огромни усилия да ги удържи.
Децата. Хората. Улицата. Тя бе майка, с две малки деца, която пътьом и напазарува. Какви ти сълзи?! Нямаше място за сълзи.
Приготви им вечеря. Сложи ги да спят.
Ванко тази вечер не бе в една от честите си командировки, но пак щеше да закъснее, че любимият му отбор имаше мач, а пък какво е мач без бирата „по мъжки“ след това... А той беше мъж, мъж, който се стремеше да не им липсва нищо, който си тежеше на мястото, в когото бе сигурна за бъдещето на децата си.
„Защо му позволяваш да излиза без теб?“ - Питаха приятелките ú. „А защо, не?!“ - Отговаряше тя. Щом той е щастлив от това, беше и тя. Пък и нали някой трябваше да остане при децата, а най-подходящият „някой“ за малки деца е майка им...
Не смееше да влезе нито в скайпа, нито в сайта. Поетът беше предложил, а не бе дошъл на срещата. И там, сигурно, бе написал защо.
А тя не искаше, не искаше да се събуди от този сън, в който живя няколко месеца. Да, няма как да няма, винаги има някаква причина, някакво оправдание. Но каквото и да бе то, резултатът бе един и той отекваше, като звън на будилник в главата ú. Край. Край. Край. Има ли значение причината?
„Изтрий сълзите, момиче, и бъди силна!“ – каза си и пусна скайпа и сайта. Нямаше го в скайпа. Нямаше го и в сайта. Нямаше и стих .
- Мамо! Мамо! Искам вода!
- Златното ми дете! Тук съм! Ето ти водичка, Миме!
Погледна към Мишо, който сигурно се усмихваше на сън, в който се бе сбъднала мечтата му да бъде „най-добрият център-нападател за всички времена“. И тя се усмихна. Прегърна с поглед децата си, нейното най-голямо богатство, нейното злато.
Златото. Сети се за „късметчето“ от кафето. Какво и казваше то и дали въобще и казваше нещо или ...
Хвърли поглед към компютъра. Да! Там беше! Най-после! Но какво?!... Замръзна! Профилната снимка бе друга. Вгледа се. Лицето и напомняше... Да. Той е, възрастният господин с тъжни очи, който днес седеше на другата маса в кафето, на тази, до която седна тя като влезе. До нейната..., тя на едната маса, той на другата и една влюбена двойка в дъното - това бяха, други нямаше.
Емотикон за поздрав, в отговор на неговия. Той пишеше. Тя чакаше. Дълго, толкова дълго и се стори това чакане.
„Прости ми, Даре! Колкото повече те опознавах, толкова повече разбирах, че снимката ти в скайп е съвсем актуална, съвсем истинска, такава, каквато си и ти, а не като моята от преди тридесет и пет години, а не като мен. На път към Варна се молех да греша. Повярвай ми, в живота си не съм желал нещо повече от това, да бях сбъркал в преценката си. Никога няма да забравя този един час, в който бях близо до теб. Прегръщам те бащински и те целувам по челото, красиво морско момиче!“


П.П. край ...или поне така изглежда сега


Валентина Йосифова
03.09.2012г.