автор: aknital

Гледам как две гълъбчета се ухажват и се чудя как е устроен животът! Те, пернати някакви, безсловесни, ама и те се обичат, чифтосват, поколение отглеждат. Какво остава при нас, хората. Въпреки, че крайния резултат е един – да отгледаме челяд.
По този повод си спомних как аз се омъжвах, после спомените ми се оттекоха към разказите за това, как мама го е сторила, после за баба, прабаба
Та така! Да почнем от прабаба ми Василена. Каква е била, не знам, само това, че и се носела славата на голяма чистница и много стисната. По времето, когато тогавашните хора са създавали семейства, нравите били други. Обичаите също. Като стигнала възраст за задомяване, прабаба Василена получила разрешение да излиза на мегдана, където момите се нареждали за сгледа, а момците ги обикаляли и най-вероятно преценявали здравината на кълките им дали ще издържат на работа. Със същата цел от особена важност били и ръцете. Момите с яки длани, силни рамене и развит гръден кош били котирани най-високо в стълбицата на кандидат-булките. Гледали се отдалеко младите, момците ги преследвали из деретата да им напиват менците, понякога ги пощипвали по неприлично разголените до лактите ръце и с това ухажването спирало. По-нататък следвала процедура по открадването на съответната мома. Кандидат женихът организирал група по отвличането и щом мръкнело, правели хайка, в която улавяли набелязаната мома и я водели по предназначение в дома на младежа.
Така дошъл ред и на прабаба Василена. След разменени усмивки с харесвания момък, след няколкократни напивания на вода и подхвърлено цвете за поздрав, работата се считала за опечена, взаимна и в кърпа вързана. Организирал момъкът тайфата да грабнат младата тогава Василена. Пак според обичая, тя трябвало да се съпротивлява, да пищи, рита, скубе и други действия, подсказващи твърдо намерение да опази моминската си чест. Така сторила и Василена.
- Брей, пуснете ме! Помощ! Помощ! Отвличат ме!
Крещяла, скубала, щипела и хапела така настървено, че момците се слисали. Тогава един рекъл:
- Айде да я оставим, бе! Май наистина не иска! Като врещи толкова, да я оставим, а?
Тогава прабаба Василена се освестила и вкарала нещата в ред.
- Аз нищо че викам, то така се вика, ама вие влачете, влачете!
Грабнали я отново момците, сложили я за всеки случай в чувал и право в къщата на момъка. Тя пак викала, ама някак си по-прибрано, по-овладяно и не молела настойчиво за помощ. Както се казва, да спази обичая. Тупнали момците чувала насред стая, развързали го, излязла момата и що да види! Не бил онзи, който напивал няколко пъти водата й, пощипвал я до лакътя и тя му била дала китка. Друг момък я заръчал! Ама по онова време нямало мърдане. Щом момата прекрачила прага на къщата, при това поднесена в чувал, това означавало, че вече е женена. Погледала го прабаба Василена, погледала го, па въздъхнала:
- Късмет! Айде, като било писано тук да съм, тук оставам.
После родила три деца, между които и баба ми Станка. Нея помня добре. Такава жена рядко се ражда, а и да се роди, трудно оцелява. Баба ми обаче оцеляла.
Времето, в което те създавали семейства, не се отличавало много от времето на нейната майка Василена. Пак на мегдана, пак размяна на погледи, пак пощипване и напиване на вода. Като че друго не можели да измислят за тия години. Освен едно – по онова време те се обръщали един към друг с Господине и Госпойце.
Друга разлика била, че тогава мъжете станали малко по-мобилни и биели път и до други села, че местните моми вече им били омръзнали. Освен това родовете се познавали до втръсване, нямало какво да разискват по време на свади и крамоли, клюките изпостнели и си познавали и кътните зъби, дето се казва. Така дядо ми решил да бие път през едни ридове до съседното село Друган, където според мълвата имало бая хубави моми. Ходил дядо, гледал момите, от хубави, по-хубави. Спрял се на баба и работата тръгнала на сериозно.
Хванало студ. Времето за ухажване намалявало, защото снегове затрупвали деретата, пък и сгледите по мегдана вече оредявали и дядо ми решил да направи предложение на баба.
- Госпойце, искаш ли да се оженим? – отправил поканата си той и зачакал с надежда отговорът.
- Не мога, господине! Мама още не ми е изтъкала чергата! - отвърнала тя.
- Каква черга, какво тъкане? Аз имам юрган, госпойце! – обидил се дядо на чест и имане и работата станала. Баба се съгласила, родата също склонила и компанията повела младата невеста към Студена. В това време навалял такъв сняг, че едва не загинали по пътя. Преспи, вълци… ама на, булка водят!
Пристигнали в Студена и баба ми трепетно зачакала да види що е туй юрган и като как се спи под него. Имало нещо вярно, всъщност само това, че дядо Петър е довел булка от Друган и се казвала Станка. Юрган нямало. Нямало и черга. Никаква! Само някакво подобие с повече кръпки, отколкото е оригиналът, но то било притежание на най-стария член на семейството дядо Стойко. Той имал привилегията да се свива в някакво стайче сам и да спи с въпросната черга. Останалите двадесет и един членове на фамилията спели в една стая, като всяко семейство стопанисвало по една рогожа. Вечерно време я застилали на пода, сутрин я навивали и - до стената. А какво станало с новобрачната двойка, сиреч баба и дядо?
За консумиране честта на невестата, място било отредено в зимника. На пода – рогожа. Юрган за завивка? Не! Както вече се разбра, нямало и черга, та затова младите се завили с някакъв протрит чул. За възглавница си подложили по една цепеница от дърво. Цялата любовна увертюра и любовен репертоар на младите отнели няколко секунди:
- Ще ми родиш ли пет деца, Стано?
- Па ще ти родя, що да не ти родя, човече! – отвърнала баба и започнали веднага работа по осъществяване но този план.
И наистина, баба родила пет деца. Така се случило, защото щели да бъдат много повече, ако през войната една евакуирана учителка от София не ги научила, че трябва да се пазят от забременяване, като се пазят от семето на мъжа. И тук се появило недоразумение, защото селските жени твърдели, че много се пазели и нито стари, нито млади ги гледали, когато правят оная работа, ама на – все хващали! Като уточнили от какво точно да се пазят, селските жени намалили раждането на деца.
След като дядо ми свършил работата по отнемането на честта на момата, въздъхнал доволно и споделил най-голямата си тайна:
- Жено ( вече считал, че с пълно право може да я нарича така) аз съм комунист и имам партиен билет. Ще ти го давам да го криеш на разни места.
- Добре, човече! Щом трябва, ще го крия! – и баба безстрашно влязла в идеологическата игра на ония времена. Което си е вярно, дядо много бой изял, много белези получил, много са го потрошили и едва оживял в концлагера Еникьой. Сдобил се с болести, а после и с разочарования от ръководните действия на партията, заради която загубил здравето си. Умря някъде около 1959 година и все повтарял „ Каква я мислехме, а тя каква стана!”
По-следващото задомяване бележи истински скок в нравите. Майка ми, макар и съвсем млада, работела в една гумена фабрика, където бъкало от младежи от всякакви села, че и градски такива. В това число бил и хубавеца Бохор, иначе кръстен Борис. Кой знае защо, но това име не прилягало в устата на хората и те с удоволствие го наричали Бохор. Мятал Бохор черни къдрави коси, вчесвал тънките мустачки, ветреел единствената си риза от бяла панама и се чудел коя от двете сестри да ухажва – майка ми или леля ми? Първо се спрял на леля, че по-голяма. Ама после се загледал в майка, забелязал каква хубавица е и бързо обърнал палачинката.
Започнал да ухажва. Нескопосано, скучно и до немай- къде несръчно. Въртял се около мама, чудел се какво да говори, къде да си дене ръцете, с какво да впечатли момата. Ама нали е селянка, вероятно си мислел той, какво толкова да и говоря. Ходили на театър, на ресторант, където между другото платила мама, че ергенът нямал пари и работата станала дебела. По онова време баща ми карал велосипед. Не че по-късно е карал нещо друго, но тогава единственото превозно средство, което му било във възможностите, бил велосипеда. Въртял педалите от града до село, отиване и връщане кажи речи двадесет километра. Издържа ли се? Пък и има ли смисъл, след като твърдо решил да си вземе чевръстото девойче за вкъщи.
Една вечер при поредното си посещение с велосипеда при изгората си, той съобщил:
- Трябва да тръгваш с мене, Василено! ( И майка ми беше кръстена на баба си). Рекох, че днес ще те водя у нас и сега ни чакат.
- Ама как така? – облещила се кандидат- булката. – Защо не ми каза? Нашите не знаят нищо!
- Ами ето сега ще им кажеш. Нека да знаят.
- Не може така, Бохоре! Как ще тръгна?
- Може, може! Сега у нас ни чакат, чичовците, стрините, цялата рода! Аз какво да кажа? Сам ли да се прибирам? Срамота!
Помислила мама, съобщила на родителите и се метнала на рамката на колелото. Когато наближили, що да види! Къщата тъмна!
- Нали ми каза, Бохоре, че чичовците, стрините и цялата рода ни чакат? На тъмно ли ни чакат? – питала тя.
- Ами сигурно са почакали малко и са си отишли! – замазал лъжата баща ми и питал: - Е сега нали няма да искаш да се връщаш? Аз не мога да карам към село… Ако ти се върви пеша в тъмното, тръгвай…
И така майка останала като първата снаха в къщата.
На сутринта дядо ми станал и що да види – едно дете клечи до печката и слага дърва.
- Ти пък коя си? – учудил се той.
Тогава мама разбрала, че Бохор я е излъгал най-безцеремонно, ама какво да прави! Пък и го обичала, първа любов, красавец, черни къдрави коси, бяла панамена риза…прелест. Освен това видяла що е това спалня, макар че била без пружинни, а с дъски, видяла как в кухня може да има мивка, макар и без вода. Изобщо видяла що е това град, с всичките му екстри и недостатъци.
По-нататък следва коренна промяна в нравите и отношенията на кандидат-женихите. Моя милост нямаше популярност сред момчетата. Някак си слаботелесна бях, дребна и без пращящи прелести, подсказващи бъдеща женска надареност откъм гърди. Иначе бях хубавелка. Че и отгоре! Момчетата ме оглеждаха от глава до пети и отсичаха ”Ще те чакам да пораснеш малко и тогава какво гадже ще ми станеш!!!” И докато те се начакваха, аз пораснах, станах студентка, вече няма накъде да се чака. Ухажванията по моето време са ясни. Мен не ме взеха на колело, нито през преспи сме вървели. На студентския празник просто решихме да продължим празника с обявяване на семейни отношения. Рода няма. За по-традиционно, обявихме най-печената в тази област колежка за ръководител на годежа. Ема, така се казваше колежката, ни закичи с китки, омотани в червен конец и по един лев вътре. Да ни било вървяло на здраве, пари и късмет. Следват събития от познат характер, с нищо не отличаващи се от общоприетия градски стандарт, с много силно присъствие на селския елемент. По-старите от родата на мъжката част се надпреварваше да си спомня всякакви обичаи, чути от близо и далече, така че в главата ми остана само една мисъл „Боже, кога най-после ще свърши този ден!” Оказа се, че и в главата на момчето ми е витаела тази мисъл, но по друга причина. При избора на обувки, аз като бъдеща много грижовна съпруга, отидох до рафта сама да му взема избраният от него модел. Без да искам, съм направила малка грешка и съм го издокарала с един номер по-малки обувки. Аз стискам зъби пред изпитанията на народните обичаи, той – че краката му като в менгеме.
Пред тези мъки последвалите двойки в студентската сесия изобщо не ме впечатлиха!
Но да не забравяме юргана! Момчето ми, върл привърженик на природните материали, беше много горд с притежанието на юрган от истинска вълна, ръчна изработка . Топлел му! С тая чиста вълна се покрива и до днес в студените дни на семейната вила. Е, понякога и аз под него…

Латинка Минкова