автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (2)

Оног се вълнуваше. Това, че ризата и панталоните му миришеха целите на кашав домашен сапун, беше резултат от часовето упорито търкане в коритото. Чистите дрехи, обаче, нямаше да стигнат, за да изглежда достатъчно спретнат. Ето защо той взе няколко тлеещи въгленчета от печката, пъхна ги в тежката желязна ютия и много старателно изглади ризата си, а след това колоса бялата й якичка. Облече всичко и се огледа от глава до пети в пукнатото старо огледало на двора.

На предния ден майка му беше подрязала късо рядката му, груба коса, което му придаваше по-малко страховит вид. Усмихнат и издокаран в изгладената снежнобяла риза, Оног изглеждаше добре – като за полу-орк. Въпреки че това му вдъхваше увереност, сърцето му биеше като лудо, а дланите му лепнеха от студена пот.

Оног за пореден път прехвърли мислено съветите на своята благодетелка и излезе от дома си. По пътя постоянно си повтаряше, че страхливостта е за страхливците и че няма какво да губи. Трябваше да успее. Щеше да се моли, да настоява, да убеждава, да даде всичко от себе си и още толкова, ако трябва, в името на голямата си цел.

Училището представляваше схлупена къща със сламен покрив и широк двор в другия край на селото. Още отдалеч Оног видя, че децата играеха отвън, а учителят седеше на вратата с книга в ръка и зорко ги следеше да не правят пакости.
“Сега или никога,” помисли си Оног и отвори вратата.

Присъствието му в двора не остана незабелязано. Едно дете го посочи с пръст и погледите на всички се устремиха към него. За миг настъпи мъртвешка тишина. Децата тихомълком се отдръпнаха от Оног, а учителят се изправи.
Едно от най-малките момиченца изпищя, а в двора настъпи хаос. Последваха викове да се махна, но Оног се престори, че не обръща внимание и се приближи към учителя. Сплашени от гигантския му ръст и от яките мускули, които си личаха под бялата риза, децата се разбягаха пред него. Нито едно от тях не посмя да го приближи и да го спре.

- Добър ден – любезно поздрави Оног учителя.
- Какво искаш? – попита свъсеният мъж.
- Искам и аз да идвам на училище, да се уча.
- Не ни трябват такива като теб тук! Връщай се откъдето си дошъл.
- Училището е за всички деца в селото.
- За всички човешки деца, не и за орки. Махай се.
В този момент един остър камък уцели Оног по слепоочието. Тънка струйка аленочервена кръв потече по бузата му, но той дори не докосна раната, нито се помръдна от мястото си.

- Аз не съм орк. Син съм на краварката Леония, тя е човек. - Друг камък го удари по гърба, но Оног не трепна. – Искам да се уча – повтори той непоколебимо.
- Че къде се е чуло и видяло орк да чете и пише? – провикна се момчето, което го беше нападнало.
- Не съм орк! – извика Оног. – Когато ме ударят, от мен тече кръв като на всички вас! Имам дом, майка и мечти! И мога да чета!

Учителят изсумтя. Ръката му се скри зад вратата, а като я извади, в нея имаше дебела тояга.
- Върви си – повтори той заплашително.
Очите на Оног се разшириха. Цялата му увереност в миг го напусна.
- Не, недейте, господин учителю! Мога да чета, наистина! Ето, ето тук пише КЛ.

Мъжът погледна към мястото, което сочеше Оног. Първите букви от името му бяха извезани от жена му на яката на ризата му с червен конец. На лицето на учителя се изписа изненада.
- Махай се! Махай се – чу се отново от двора.

- Престанете! Тишина! – сопна се учителят на висок глас. – А тук какво пише?
Мъжът отвори книгата, която все още държеше в другата си ръка и я обърна към Оног. Момчето, като подчертаваше реда с пръст, бавно прочете първите две изречения на страницата.
- А тук?
Полу-оркът, чието сърце беше на път да се пръсне от вълнение, с лекота се справи и с тази задача.

- Изумително! – възкликна учителят. - Мандел отивал на гости на баба си. До първото село вървял девет мили, до второто – пет, а до нейното – още дванадесет. Колко мили изминал Мандел на път за баба си?
- Двадесет и шест, господине.
Зад тях се чу приглушен детски шепот. Никой не се обади.
– Какво ти е името, момче?
- Оног.

- И си син на Леония, казваш. – Учителят се почеса по темето. – Какво да те правя? Не съм чувал орк да ходи на училище, нито да чете и смята.
- Дошъл съм да се уча – смирено каза Оног.
Мъжът помисли и накрая кимна.
- Добре тогава. Сега си върви. Утре рано сутринта ела пак и ще видим. Ако не създаваш грижи, ще те пускам в занятията.

Оног беше извън себе си от щастие. На другия ден той дойде в училището първи и чака цял час преди учителят да се появи. Човекът, чието име беше Клавидо, се намръщи като видя малкия полуорк, но удържа на обещанието да го пусне.

- Седни ей там – посочи той ъгъла. – Не ставай и не се обаждай без разрешение.
Оног побърза да увери учителя, че ще се държи добре. Не се обиди, че го карат да седи на мястото запазено за наказания. Ако това беше цената, която трябваше да плати в името на целта си, така да бъде, каза си той.

Скоро малката класна стая се напълни с деца. Въпреки че Оног се стараеше да е колкото се може по-незабележим, те старателно го отбягваха и сядаха колкото се може по-далеч от него. Оног въздъхна. Хората можеха да бъдат заставени да го търпят, но не и да го уважават.

Въпреки всичко той не униваше и не се отказваше. Чакаше с нетърпение следващия ден, воден от мисълта, че в училището ще научи нещо ново и вълнуващо. Докато животът на другите деца се въртеше около игрите им заедно, единственият извор на развлечение за Оног бяха уроците на учителя за живота на крале и кралици, за славните битки от миналото, за необятните морета и високите планини. Докато доеше кравите, прекопаваше градината или переше дрехите, полу-оркът се упражняваше да смята наум. Майка му често го хокаше, че аритметиката не е нужна на просто селянче като него, за да гледа животните и да оре нивата, но той не обръщаше внимание. Важното беше, че пред него се разкриваше вълнуващ нов свят, а момчето нямаше търпение да научи колкото се може повече за него.

Дори след като започна да ходи на училище, Оног не забрави старата си благодетелка. Често ходеше в дома на ковача - помагаше на Амелия с домакинството и двамата разговаряха.

- Не разбирам – разказа й той веднъж. – В началото всички седяха на разстояние от мен. Никой дори не ме поглеждаше, все едно не съществувах. Преди няколко дни докато пишех мастилницата ми се разля. Две от децата се разсмяха гръмко и ме посочиха с пръст. Вкъщи мама много ми се кара за панталоните! Мислех, че е станало случайно, но вчера, докато внимавах какво пише учителят, едно момченце бутна мастилницата ми. Тя отново се разля, а на мен пак ми се подиграваха. Казват, че орките са зли, но аз не правя нищо на другите деца! Те са подли към мен!

- А може би просто се страхуват от теб, Оног.
- Да се страхуват? – момчето се стъписа. – Защо да се страхуват?
- Защото си много по-висок и по-силен от тях. Дразнят те, за да те предизвикат. Знаят, че ако им отвърнеш, ще те изгонят от училището и така ще те победят.
- Няма да го позволя – каза решително малкият полу-орк.

В следващите месеци атаките към него се увеличиха и ожесточиха, но той се преструваше, не им обръщаше внимание. При все това, дълбоко в себе момчето страдаше. Полагаше неимоверни усилия да спечели уважението и приятелството на другите деца, но те бяха все така недоверчиви и страняха от него, а той продължаваше да се чувства много самотен. Единствената му утеха бе, че с времето учителят омекна към него и от време на време му даваше по някоя книга от малката библиотека на училището. Най-любимото занимание на Оног беше да седне до прозореца в дома си по залез слънце и да си чете на глас за принцове и принцеси, за феи и джуджета, за мъдри свещеници и храбри паладини. Потопен в прекрасните приказните светове, той често заспиваше на стола с отворена книга и се будеше чак призори, когато майка му раздрусаше рамото му с викове: “ставай, ленивецо! Отивай да доиш кравите!”

Един ден през пролетта след занятията Оног се отби при Амелия. Още на вратата той забеляза, че жената изглежда разтревожена.
- Какво има, госпожо Амелия? – попита я той, загрижен.
- Мъжът ми не случи на чирак – закърши ръце тя. – Този му беше третият. Преди дни хлапакът избягал със съседското момиче. Я се върне някога, я не! А Манфрид вече е стар, не е силен като на младини. Не може да се справи сам в ковачницата. Кое време е вече, а той още е там.

- А друг чирак няма ли да се намери?
- Занаят се учи бавно, Оног. Трябват знания и упоритост...
Обзета от внезапна мисъл, Амелия не довърши. Тя седна на масата и внимателно огледа полу-орка от глава до пети. Накрая погледът й се спря на едрите му ръце.
- Искаш ли да станеш ковач, Оног? – попита го тя тихо.
- Ковач ли, госпожо Амелия? Аз?!
- Училището ще свърши след месец. Ти отдавна вече знаеш всичко, на което учителят може да те научи. А после какво ще правиш?

Лицето на Оног помръкна. В последните две години той живееше ден за ден и досега не си беше задавал този въпрос. Съвсем скоро, обаче, той щеше да си тръгне от училището завинаги, а книгите в селската библиотека щяха да свършат. Ако ковачът го вземеше за чирак, все още щеше да има какво да научи.

- А ще ме вземе ли господин Манфрид за чирак? – попита той плахо.
- Мъж ми е! Значи ще те вземе – каза тя с особена усмивка на уста. – Работата в ковачницата е трудна и тежка, но ти ще се справиш. Може би в крайна сметка оркската ти жилка все пак ще излезе полезна за нещо... Слушай ме сега какво ще направим. Двамата с теб ще го почакаме заедно да се върне у дома, а през това време ще сготвим любимата му вечеря....

Минаха няколко часа и Оног вече се колебаеше дали да не прибере и да дойде чак на другия ден, когато вратата се отвори с трясък. Ковачът Манфрид се събу и хвърли до прага тежките си, подковани с желязо ботуши. Огледа неодобрително малкия полу-орк, но вече беше свикнал с присъствието му в дома си, затова не каза нищо.

- Амелия! – изрева гръмогласният мъж. – Гладен съм за десетима! Носи по-бързо вечерята!
Жена му веднага му сервира и му наля голяма чаша вино, а ковачът на момента започна да сърба супатата.
- Ммммм – промърмори той одобрително като мляскаше. – И на печено прасенце мирише.
- Ето го, ето го, идва. Да ти е сладко.

Като се нахрани, Манфрид се изтегна доволно на креслото си до печката. Той махна към Оног:
- Този няма ли да се маха вече?
Амелия направи дискретен жест към момчето да не се обажда.
- Не, Манфид. Теб чакаше, да говори с теб.
- За какво?
Гигантът се загърна в една овча кожа. Изглеждаше преситен от вечерята и необичайно спокоен.

- Казах му, че си нямаш чирак. Че си преуморен от работа и че имаш нужда от някой да ти помага в ковачницата. Хрумна ми, че от Оног ще излезе превъзходен чирак.
- Но той е орк! – изръмжа Манфрид.

- Не говори така за сина на нашата Леония, съпруже. Оног е млад и много силен. Може да чете и пише, схватлив е и не се отказва лесно. И на занаята ще се научи бързо.
- Не го ща за чирак, Амелия.
- Няма да ти е чирак тогава. Вземи го за помощник. Докато си намериш друг, разбира се.

Говореха за Оног, сякаш го нямаше в стаята, но той все още не смееше да се обади и само гледаше напрегнато ту единия, ту другия. Ковачът изсумтя и скръсти ръце на гърдите си.

- Хубаво. Само помощник, нищо друго! – Манфрид кимна към момчето. – Ще правиш каквото ти кажа и няма да се мяркаш пред очите на клиентите. Ясен ли съм?

Оног се усмихна широко.
- Да, господине. Няма да ви разочаровам.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ,
в което най-сетне ще стане ясно за какво мечтае Оног. :)