автор: ladyinblack

Неочаквана щедрост разпиля свойте тежки жълтици
и животът ми сигурност илюзорна за миг придоби.
Първо тичинка слънце, а после издялан гранит си,
светлината те храни, след това гордостта те отби.

И лукавото време – панацея за земни проблеми –
на простира те висна, да отвее каквото било.
Но така си остават – за простори, зениците – неми,
а духът се превръща в безполезно оловно крило.

Всяка мисъл притегля магнетично към себе си нови
и в съня режисират хаотичен спектакъл. Дори
ангажират те с роли, но защо са ти тези окови,
тази треска, която те превзема и бавно мори?

Ти така си повярвал, доброволно избрал участта си,
глашатай и критик, и участник, и зрител – в едно.
Само как ти се нравят тези смешни декорни украси,
че те има, доказал си с факт на родилно петно...

Но животът не е плюша прашен на тежки завеси,
а това, що отвъд е драперии, грим и мечти.
И навярно в мига, в който спреш да се питаш къде си
ще откриеш какво си и в своята същност...почти.

Непознал другостта, недокосната с думи дефектни,
дребнотемните драми няма как да превърнеш в покой.
Заземена и аз, вечността чакам в мен да отекне,
и дано ползотворен е финалът след този престой...

милена белчева
16-1-13