Без дрехи, без сан, без ценз, култура, образoвание и абревиатура. Разголен, по организъм, изтъкан от собствената си същност. Не знам дали така съм се родил или сам такъв съм се изградил. Кой съм аз? Кой е всеки от нас? Мислим, че го изявяваме всеки ден, според мен е обратното, непрекъснато се опитваме да скрием кои сме и искаме да покажем тези, които ни се иска да бъдем.
Може би, но това не дава отговор на въпроса: „кой съм аз?” по всяка вероятност – човек. Мисля, че имам достатъчно основания да смятам така. Какви ли? Анатомия, физиология, етология и всички останали биологически науки биха го потвърдили, дори генетиката, въпреки че тя е склонна да потвърди и противоречията, но за това ще говорим по натам. Значи мога да приема, че е научно потвърден човешкият ми произход, но това е все още много далече от същността. Значи имам инстинкти, чувства, емоции... това вече означава доста. Ама като се огледам и се замисля, наоколо всички ги претежават, оподобяваме се, питам за себе си, търся раликите, до тук само сходства.
Кой съм аз – петно мастило върху белия лист, което се опитвам да размажа в красиви думи. Не знам кой съм, но бих се нарекъл мечтател, защото с мечтите си изразявам своята същност. Мечтите са нещо което те учи да летиш, ако ги следваш достигаш до непознати състояния, намираш повече отколкото си търсил. Значи съм търсач.
Може би трябва да се видя в огледалата от приятели, нали хората които ни заобикалят са част от нас, нали те ни съставят, всеки от тях е листо от зелката. Веднага се запитах много ли са загнилите листа в мен?!
Всеки допир с човек определя един тон от симфонията наречена „аз”. Между тях има ниски, високи, гениални и прости, има дори някои фалшиви. Тази поредица от ноти под ръководството на вещ диригент, изкарана от виртуозен изпълнител, тази поредица от звуци, която често е само шум е същността на моята личност.
Аз съм този, който всяка сутрин става и започва отново да се учи да ходи. Стъпка по стъпка, крачка по крачка, всяка сутрин ново начало, всяка сутрин нов живот в новия ден.
Достатъчно силно съм ангажиран със себе си за да имам време да се вгледам в някой друг. А трябва!?!
Най-лесното нещо е да разрушаваш връзката с хора, а само колко е трудно да изграждаш мостове, не ти се иска, не ти харесва, не ти допада, но си убеден че трябва, затваряш очи, стискаш устни, повеждаш себе си, крачка, друга крачка, още крачки и си направил стъпката от която ще започне изгращдането на моста. Както винаги и тук резултатът е въпрос. Подебих ли?
Да-аа. Победих себе си. Но кога? Когато подчиних волята си или когато подадох ръка...
2.
Днес е друг ден. На пръв поглед всичко е като вчера, но все пак е различно. Утрин след утрин света се променя, а у нас остава усещането, че сме помъдрели. Не, просто не сме усетили скоростта на промяната. А може би не сме я видели приведени върху това да я предизвикаме, да я поведем, да я доведем, все пак тя е част от нас, ние сме вътре в нея.
Около мен всичко е в хаос, но не ме владее, аз съм в хармония със себе си, със света, с хаоса наоколо. Не спирам да си давам ново начало, да търся, да се гоня и бягам, само така откривам посока, зареждам се със сили, давам си път. Понякога се съмнявам дали съм аз или тайно през съня са ме подменили и трябва да свиквам да бъде друг. Започвам да се изследвам, да се опознавам отново, да късам лист по лист от обвивката на зелката с мухлясала сърцевина. После махам с ръка, спускам се по позната пътека, нека новия гони мене, а не аз да го моля за помощ, явно на тази земя печели, който води. Пак ли? Единият от двамата е излишен. Аз с кого да остана?!?