Стърча самотен, като ствол
и птичките на мен не кацват.
Пораснал,стихнал, нос забол
и всички чувства в мен угасват.
Но музата-да ме спаси,
на връх на ствола тя се спира.
И спомените ми гаси,
до тихото сърце допира.
И тръгва в мене сок зелен
да пусна клони аз високи.
Потъвам в залеза червен
над хоризонтните посоки.
А в залеза смирен и тих
се чувствам, като жив наново.
Че се превръщам тъй във стих
и заживявам аз отново.