автор: ZAGORA

Седим в кварталната градинка на пейка аз и известната на всички ни леля Мита. Отпиваме от пластмасови чашки светлокафява водица с аромат на кафе и философски нищим живота.По информираност и интелигентност над леля Мита стои само и единствено Интернет.

-

Нейното съзнание съхранява всички възможни критерии кодирана по вид, форма и предназначение информация. За битовете и байтовите й да не говоря. Няма равна на себе си.
В тоя момент покрай нас мина Кошничарска ,опечалено свела глава и с кофа, в която има тубичка и лопата.Връщаше се от гробището.Преди няколко месеца почина мъжът й-Димо Кошничарски.Бях позачула за него,че в далечни времена му се е носела славата на агресивно и доминантно алфа-животно в секса.Но Хрусана Кошничарска успяла след брака да му отнеме властовите позиции и да го превърне в гама-мъжкар, с битовото име-мухльо, подчинен на волята й.Когато беше жив Кошничарски тя всеки ден питаше:”Господи,кога ще ме отървеш от тоя мухльо,че и аз бял ден да видя?!”А сега всеки ден вика:”Господи, защо ми взе тоя благ и хрисим като агънце Димо и ме остави сама да кукувам?!”Понякога ми е страшно трудно да вникна в смисъла на човешката логика.
Малко след нея мина Киро Пащърнашки.И той e отскоро вдовец.Неговата Дейка беше кротка и безобидна като пролетна хамсия. Киро представляваше абсолютен авторитет пред вече покойната си благоверна.Тя непрекъснато повтаряше:”Както каза моя Киро.”,защото”нейният Киро” е оглавявал като председател обущарското сдружение в една ТПК, а също и кварталната ОФ организация. За ония времена е бил по-важен и от сегашен общински съветник.Всеки ден на обяд бай Киро й носеше с канчета храна от стола, а кака Дейка от сутрин до вечер четеше романи.Той переше,той гладеше,той тупаше...
Днес господин Пащърнашки,макар че приличаше в лице на свинска пръжка, беше гладко избръснат, подстриган и с обран от вълната врат , с изгладена риза и панталони, и с чорапи без дупки на краката.Даже си свирукаше нещо с уста и доколкото можах да се вслушам, беше Кирковата песен:”Работници,работнички...”Живееше си човекът пълноценно.Всяка сутрин пиеше кафе в кварталното кафене с приятели и си решаваше дежурната кръстословица.После обикаляше местни хипермаркети и молове за хубави и евтини стоки,а следобяд слизаше в центъра на града и се срещаше с оцелели ветерани от войната.Имаше и едно вилно местенце,което садеше със зеленчуци и от пролет до есен се грижеше за тях.Вярно,нямаше я неговата Дейка да каже:”Както каза моя Киро”,но и без нея Киро се справяше добре с живота.
- Защо Бог цени толкова много мъжките сълзи,а женските даже не забелязва,Фанче?!-обърна се към мен леля Мита и ме фиксира със зелените си очи.
Тоя неочакван въпрос ме завари така неподготвена, че едва не ме събори от пейката . Замислих се дълбоко,но не измислих нищо.Налагаше се безпомощно да повдигна вежди и да свия рамене.
- Не съм много сигурна дали е така,но и така да е, пак нямам обяснение,лельо Мито.-отговорих й искрено.
- Аз пък,Фанче, съм много сигурна.Че е така,така е.Но защо е така- ето това бих желала да науча.А колкото до твърдението,че Върховният ни Шеф цени мъжките сълзи, имам неоспорими доказателства.
Навремето когато пристанах на първия си мъж-покойният вече Гатьо Авджиев, той имаше един голям приятел.Казваше се Радул Баташки.Тоя Радул пък беше хлътнал до уши в моя приятелка, състудентка и землячка.С нея бяхме завършили една гимназия,но в различни паралелки и се казваше Станка Ненкова. Отначало любовта им гореше като старо бунище.И двамата бяха деца на нашенското село, с ръст- той два и десет,а тя- два без десет.И двамата притежаваха първична красота, първични инстинкти и първична култура. Но в желанието си да ги тушират и прикрият,го вършеха така несръчно,че първичното се набиваше още повече на очи.Физически се допълваха като сминдух и пипер в захлупец.Тя беше с буйни коси като на Анжела Дейвис, а той имаше рядка сламена косица на бебе-годиначе.Тя беше кръглолика, бузеста и чипоноса,с пухкави устни ,а той-с елипсовиден лик , огромен нос с гърбица и тънки устни.Тя беше в тяло пищна и екзотична,а той –сух и длъгнест като копраля.Но...най-важното беше,че тия две деца се обичаха и едно без друго не можеха.
След последния семестър започнахме държавните изпити.Ние двете с Танчето почти не се виждахме ,защото изпитите ни бяха притиснали здраво.Мъжът ми и нейният изгорник работеха заедно в един завод и се виждаха всеки ден.
Една вечер неочаквано у дома се появи Радул.Главата му беше увиснала надолу,а знаменитият му нос още малко и можеше да капне върху пода.Нашият ерген изглеждаше така, сякаш се връщаше от собственото си погребение.Тих,самовглъбен и нещастен.Рехавите му мигли ситно,ситно мигаха.Вместо уста се виждаше само една цепка,под която потрепваше нервозно острата му Баташка брада.Тръшна се на леглото и простена едно”Свърши се!”Настръхнахме ние с моя Гатьо.Скочихме:”Кажи бе, Радуле! Какво бе, Радуле! Как бе, Радуле! Защо бе, Радуле?!”Че „ох”,че „ах”.Какво се оказа.Оказа се,че моето Танче най-брутално,без предупредителни картони му било дузпата.Казала му,че не го обича и връзката им няма переспектива, затова слага точка.Това беше даже и за мен шокиращо. Но в живота всичко се случва, Фанче. Ние с моя Гатьо се опитахме да разгледаме драматичния случай многоизмерно.Опряхме се на познанията си за изменчивата женска природа като не пропуснахме да направим и задълбочен психологически анализ.Разгледахме женската интуиция.Изградихме предполагаеми версии,но бяхме абсолютно безпристрастни като само тук-там леко и едва забележимо оценките ни клоняха в полза на потърпевшия. Но...вместо да успокоим топката, явно сме разтърсили яко мрежата, защото изведнъж осъзнахме ,че влюбеният и отхвърлен нашенски Дон Хозе- Баташки реве.Настъпи неловко мълчание.Чувах само гъгнивите му:”Как ще живея без нея! Не мога да живея без нея! Много я обичам,Гатьо!”и гледах как надолу по пъпешовидното му лице се стичаха два бистри водопада и се събираха под острата му брада.Радул не само ревеше,но и подсмърчаше яко.От носа му се показаха капки,които по естествения си улей се насочиха право към устата му.Ей тогава, тая дълга 2 метра и 10 сантиметра върлина, окончателно загуби моето уважение.До тогава мислех,че мъжът не познава сълзите...Но се оказа,че не само ги познава,но и реве като тиранозавър страдащ от колики.
Доста си поплака нея вечер Радул. Гатьо тръгна накрая да го изпраща. Знам,че по пътя му е дал не малко мъжки съвети, но това си е тяхна работа.
Изминаха месеци от тая любовна катастрофа.Времето лекуваше сърдечните рани на Радул Баташки.През това време пробва да изгради сърдечни мостове между себе си и две други девойчета, но скритите му страхове ли им повлияха или не бяха „хапки” за неговата уста, та нищо не се получи.
Станка Ненкова също направи опит да се обвърже с един попрезрял ерген.Той си пазел една голяма тайна,която смятал да ръсне на Танчето като следсватбен подарък.Имал си един злополучен брак зад гърба и мъжка рожба от него.Като разбрала това нашата пристануша напуснала веднага дома му ,нейде на другия край на България и от тревата по-ниска,и от водата по-тиха си намерила работа в нашия край.Сетила се тогава за предания Радул Баташки и му се обадила:”Ела веднага!Трябваш ми!”
И позагасналият огън в сърцето му пламнал отново...След дълги обяснения,извинения,оправдания и разкаяния двете влюбени гугутки най-после свиха съвместно гнездо. Няколко месеца по-късно двамата с Гатьо тропахме хорце на сватбата им.После си народиха дечурлига,отгледаха ги и заедно остаряха двамата
Та мисълта ми е,че Бог както казват бави,но не забравя.Е-е-е-й,угоди му на тоя ревлив Радул.Даде му изгората Станка и го благослови на всичко отгоре.
Я да беше ревала някоя жена , мислиш ли,че щеше да уважи сълзите й и да й върне обратно неверника?! Не!Бъди сигурна в това.И не ти говоря празни приказки...Щото без да дълбая в подробности, ще ти кажа под сурдинка,че и аз съм ронила сълзи по изгубена любов.Ама мръдна ли си пръста небесното Началство?! Не! Даже труда не си направи...Не мисли,че съм неблагодарница,която не умее да бъде признателна и се бунтува срещу волята Му.Но дългогодишните ми наблюдения ме доведоха до тия горчиви изводи.
След почти библейския плач Радулов, аз сериозно се замислих.Абе коя е тая Станка Ненкова,че за нея мъж като планина ще рони сълзи?!А за мене досега нито един мъж не е плакал!Спомням си,че когато бях на 4-5 години имах едно съседче Митко.То плачеше винаги когато се разделяхме след игра,а на мен ми беше толкова хубаво.Беше такъв гъдел.Чувствувах се желана и обичана.Но това беше един,единствен случай от детството.Че аз ли съм най-недостойната,най грозната, най- смотаната и най-некадърната жена ,та не се намери мъж,който щедро и великодушно да ми посвети сълзите си. А-а-а-а-а-а,ще се на-ме-ри,ще се намери!Веднага открих обекта на моя житейски и психологически експеримент.Ама естествено,че това ще бъде Гатьо Авджиев,моят съпруг..Къде се намира той?!Цели две седмици от сутрин до вечер да ми клечи под прозорците и да ми свири нескопосано потпури от уговорения наш сигнал, преди да склоня да му готвя чушки с доматен сос и миш-маш цял живот.И цели два месеца да бъдем двамата семейство,а той само да ми се хили насреща и да ми мърка като доволен котарак.Ще има да взема!Докато не видя сълзи в очите му, няма да се успокоя!Трябва да намеря начин да предизвикам активирането на слъзните му жлези.Трябва с някакво събитие да го разстроя,да го натъжа. Ама какво да е то? Мислих,мислих,прехвърлях през главата си какви ли не идеи,но нищо подходящо не можах да измисля.Но съдбата ми се усмихна и получих прозрение.Един ден Гатьо си дойде у дома притеснен и разстроен.Негов братовчед се развеждал и плакал от мъка по съсипания си брак.Изведнъж ми светна пред очите.Ето какво би ми помогнало да нзтръгна сълзи от моята опора. Изчаквам най-търпеливо до другия ден и още преди Авджиев да се е завърнал от смяна , разтварям големия си куфар и започвам да редя в него дрехите си.Предстои ми да играя велика роля и успешно да блъфирам в житейския покер.Моментът е сюблимен и сърцето ми тупа като убодена от трън пета.Но аз съм готова на всичко,за да постигна целта си.Когато Гатьо влезе и ме поздрави, първо ми зададе въпрос за къде стягам тоя куфар.Аз с лице като надгробна плоча и важна като пенсионерска епикриза го каня на кратък разговор.Съветвам го да не се разстройва,но да осъзнае,че е внесъл в живота ми непоправимо разочарование и само раздялата ни ще е единственото и правилно решение,което ще оправи допуснатата грешка.Нека всеки продължи по пътя си и да търси своето щастие.Щракнах езичетата на куфара си и му казах:”Сбогом!Не ме търси повече!Сега дръпни се от пътя ми,за да си тръгна!”В тоя миг Гатьо прежълтя,разпери ръце пред вратата и каза с треперещ глас:”Ти ще напуснеш тая стая само през трупа ми!”и обилно започна да изцежда слъзните си канали.Рев,ама да видиш на кое се вика рев!Достоен за книгата на Гинес!Аз бях на седмото небе от щастие.”Е,благодаря ти, мили Боже,че даде, един мъж да плаче за мен!” „Разревах го,разревах го!”-духът ми ликуваше и започнах да суша с устни безценните сълзи на моя мил Гатьо.После му обясних защо съм измислила тоя театър и съм го подложила на изпитание.Помолих го да ми прости и той великодушно ми даде прошката си.Много скоро след това историята потъна в миналото.Ако до сега нито един мъж не е плакал за теб,Фанче,много си пропуснала.Гледай така да направиш,че да намериш някой,който да пророни сълзи от любов.Усещането е великолепно,а преживяването е велико.Но,по-добре е вместо да ти го описвам,ти сама да го изживееш.-И леля Мита ми намигна поощрително.