Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: RadaRos
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13938

Онлайн са:
Анонимни: 374
ХуЛитери: 1
Всичко: 375

Онлайн сега:
:: pavlinag

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДжовани и черният лебед
раздел: Приказки
автор: pc_indi

Почти всяка сутрин Джовани ставаше много рано, отваряше широко зелените капаци на прозорците и вдишваше с пълни гърди свежият алпийски въздух. След сутрешният тоалет слизаше бързо по дървените стъпала до трапезарията, грабваше бутилките за мляко, които баба му беше приготвила и хукваше по тясната калдръмена уличка към дома на млекаря.

Старият Бертолдо много се гордееше с трите си крави „ червен Холщайн” – Селесте, Лучия и Грасиела, защото, както сам казваше- по-добро мляко в цяла Ломбардия не може да се намери. Грижеше се добре за тях, дори им беше изработил по поръчка специални писани звънчета. Съпругата му също му помагаше . Мария беше неаполитанка и колчем минеше човек покрай дома му, можеше да чуе как й пее отривисто: „…не ме оставяй..Върни се в Соренто!” и „ ..О, слънце мое, слънце на лицето ти..”
Щом вземеше млякото,Джовани слизаше надолу към езерото. Много обичаше свит в някое тихо кътче да наблюдава разноцветните отблясъци на изгрева по повърхността на водата.
Джовани беше по- големият син на Ацерио и Адриана Бачини, за това докато малкият Нино играеше и тичаше на воля с хлапетата из улиците на Беладжо, Джовани от ранна пролет, до последните топли есенни дни помагаше на баща си и усвояваше занаята.
Ацерио Бачини беше наследил от своя баща фермата за копринени буби и влагаше в нея цялото си време и усилия, защото тя беше и препитанието на семейството му.
Макар и да се увличаше по музиката,която баща му не намираше за сериозно занимание, Джовани с интерес и старание се отдаваше на работата във фермата. От ранна детска възраст помагаше, като перфорираше хартията, с която покриваха бубите по време на затъмнението им, береше в един кош листа от младите черници,привързваше храстите, на които гъсеничките навиваха своите пашкулчета… Обичаше тези малки, бели вълшебни създания, които Природата беше надарила с най- изумителната и символична метаморфоза- от пълзенето до полета, и които оставяха своя безценен дар за хората- тънката копринена нишка. Често ги милваше внимателно и ги оставяше да лъкатушат по пръстите и дланите му. От залагането на семето, до предаването на готовите пашкули на изкупвачите Джовани работеше редом с баща си.
Когато не беше на работа във фермата, излизаше на дълги разходки край езерото. Намираше си някое закътано местенце в градините на някоя от вилите, изваждаше окарината си и подхващаше някоя мелодия. В красивите и романтични градини атмосферата беше наситена с невидимите искрящи флуиди на вдъхновението, от което бяха докоснати много творци на изкуството посетили тези места.
Ацерио Бачини все по- често се вглеждаше в замечтаното изражение на топлите кафяви очи на сина си с надеждата да види в тях издайническите пламъчета на любовта. Един по един връстниците му започваха да се задомяват и му се искаше и синът му да намери щастието си. Джовани беше красив младеж. Случваше се да излезе и да се повесели с другарите си, девойките го харесваха и търсеха компанията му, но никоя не вълнуваше сърцето му дълбоко.
Една нощ Джовани сънува странен сън. Сънува, че е сам посред нощ в помещението с готовите пашкули и наблюдава като омагьосан как малките копринени кълбенца отразяват лунната светлина. Стотици и хиляди малки, копринени перли… Изведнъж един от пашкулите привлече погледа му- вместо бял като останалите, този беше съвършено черен. Черен и блестящ като късче шлифован оникс. Стоеше и гледаше невярващо как от вътрешността на тази копринена скъпоценност освобождава краченцата си приказно красива пеперуда. Изящните й черни криле бяха обсипани със златисти, тюркоазени и рубинени ивици и капки. Пеперудата се завъртя в кръг и полетя. От празния пашкул струеше ярка светлина и огряваше цялото помещение. Джовани наблюдаваше със стаен дъх изумително красивият й танц и неволно протегна разтворените си длани към нея. Пеперудата кацна за миг на ръката му трепкайки с крилца, после полетя към отворения прозорец и се стопи в нощта.
Когато се събуди беше все още нощ, но Джовани дочака утрото в размисли над странния си сън. На следващия ден имаше много работа и едва привечер успя да отпочине и да се поразходи край езерото. Намери един голям камък покрит с мъх близо до водата, извади окарината си и засвири. Малко по-навътре в езерото имаше гнезда на лебеди и Джовани видя как няколко птици,навярно привлечени от нежните звуци на окарината, грациозно се понесоха към него. И тогава Джовани видя най- красивият лебед в живота си. С блестящо черно оперение, изящна човка с цвят на тъмен корал, с две бели петънца в горния край… Птицата се носеше сякаш по мелодията на окарината. Когато доближи до него, Джовани внимателно бръкна в джоба си и извади една домашна бисквита, която му беше останала от обяд. Стисна я леко, после подаде предпазливо разтворената си длан с натрошената бисквита. Лебедът проточи шия , бързо клъвна бисквитата от ръката му и плавно се отдалечи. Следата от човката на дланта му беше като малка коралова целувка.
Всеки ден Джовани идваше макар и за по малко на това място и всеки ден се радваше на близостта на красивата птица.
Една нощ се пробуди от някакъв шум. Стана и се ослуша.Нощния вятър блъскаше капаците на прозорците в стената. Джовани понечи да ги затвори и очите му бяха привлечени от нощното небе. Цветът му беше магично тюркоазено син, а долу- откъм езерото, сакаш искреше златиста светлина. Джовани се облече набързо, внимателно се измъкна, за да не го чуе никой и се отправи натам. Пред очите му се разкри изумителна гледка… Златистото сияние идваше от малко островче близо до скалистите възвишения на отсрещния бряг. Нещо в центъра на това сияние сякаш трептеше и Джовани присви очи взирайки се и опитвайки да разбере какво е това. Без да усети, малката окарина се изплъзна от джоба му и се търкулна в тревата. Вятърът се запровира през дупчиците й и подхвана някаква своя си пленителна мелодия-песента на нощния вятър. Тогава Джовани разпозна в центъра на сиянието своя любим черен лебед. Сякаш танцуваше. После се плъзна по водата и заплува към него, и нежната мелодия на окарината. Но вместо лебед, близо до мястото на което беше седнал изплува най- прелестната девойка, която беше виждал. Косите й се спускаха в смолисти вълни до кръста, оградили фино смугло лице, нежни коралови устни, изящно носле и красиви очи,блестящи като маслините, които зрееха в градината им. Беше облечена във виолетово-черна ефирна дреха, по която блестяха множество черни перли и скъпоценни камъни. Джовани седеше като вкаменен и не смееше звук да издаде. Девойката направи кръг около него, после хвана ръката му и го прикани да танцува с нея. Цяла нощ двамата танцуваха, гониха се и се смееха край брега на езерото. И дума не си бяха разменили, а Джовани чувстваше сърцето си изпълнено с такова щастие, каквото не бе познал до сега.
Когато индигото на небето започна да изсветлява, девойката го целуна бързо, спусна се по брега и се изгуби в тъмните води на езерото. Джовани дълго се взира във водната повърхност, но единственото, което виждаше, бяха лунните отблясъци. От взиране очите му се умориха и той се отпусна и заспа на брега. Събудиха го слънчевите лъчи танцуващи по лицето му. Сети се за красивата девойка и се зачуди дали не беше сънувал всичко. Възможно ли беше черният лебед да е девойката, с която танцува през нощта?! „ Невъзможно! Просто красив сън…” – реши той и започна да изтупва и почиства дрехите си. Тогава нещо на земята привлече вниманието му. Беше окарината, а до нея- малка, капковидна черна перла. Джовани стисна в шепа малката скъпоценност, после я прибра в джоба си и забърза към фермата. Закъсняваше…
В полунощ отново се измъкна тихо от вкъщи. Седна на брега и постави окарината в разтворената си длан. Този път вятърът беше по- лек и когато запровира тънкото си тяло през дупчиците на инструмента, мелодията се понесе като теменужен воал над мръкналите води на Комо. Не след дълго девойката излезе на брега и двамата се понесоха в своя танц. Предната вечер от изумление Джовани не бе успял да произнесе и дума, но този път, въпреки вълнението си, беше решил да говори с нея.
- Коя си ти?- попита той, държейки ръцете й в своите. Тя се сви притеснено за миг, но после се усмихна и едва чуто промълви:
- Елмира…Казвам се Елмира.
- Толкова си красива, Елмира!- осмели се да каже Джовани- И така вълнуваш сърцето ми.. Така, както никоя друга девойка в Беладжо! И в същото време… - стисна за миг по- силно ръцете й той- …В същото време съм смутен и объркан… Нима ти си онзи черен лебед, който всеки следобед идваше до мен и вземаше бисквитата, която носех за него?! Възможно ли е ти да си този лебед, Елмира?!...
- Аз самата незнам много… - въздъхна девойката- Знам, че баща ми е Кралят на лебедите и принадлежа на света на приказните същества. Не помня майка си, а татко…не говореше за това… Виждаш ли леката сянка там горе? – Елмира посочи към небето и Джовани отправи поглед натам. Сякаш бяло облачно крило беше прегърнало група звезди. – Преди две нощи баща ми, Кралят,се качи там... Преди да тръгне ми каза,че дори безсмъртните имат свой свят, невидим с просто око. Каза ми да бъда търпелива и че всичко, което трябва да знам и ще бъде, ще разбера когато той си тръгне. Каза още, че ключа за всичко е скрит в розовите градини на Лорен- Кралят на джуджетата. На мястото на тези легендарни градини сега се издигат стръмните скални стени на масивът Катиначио, но татко каза, че градините са все още там, макар и не всеки да може да ги види и влезе в тях. Каза също,че Онзи,който кара вятъра да пее ще отиде и ще вземе ключа от Лорен...
Окарината отново се беше изплъзнала от джоба му и когато над езерото се разнесе нежната й мелодия, Джовани вече знаеше, че той е този, който трябва да открие градините на Лорен.
Нощта неусетно бе минала и първото сияние на зората пропълзя по лицето на Елмира. Тя целуна бързо Джовани по устните и се спусна към водата. Докато гледаше как грациозният черен лебед се отдалечава, той почувства една трепереща ръка на рамото си. Джовани се обърна стреснато и се озова лице в лице с баща си.
- Татко... – едва успя да промълви. Разбра, че баща му някак е усетил нещо, проследил го е и през цялото нреме е бил наблизо.
Сякаш за една нощ Ацерио Бачини се бе състарил с години. Лицето му беше бледо и посърнало,над веждите му бе паднал чисто бял кичур коса, а раменете му бяха приведени.
- Само да знаех начин да те спра от това, всичко бих сторил и дал, синко... – прошепна Ацерио, прегърнал силно сина си и Джовани усети как една едра, топла сълза попива в рамото му.
- Всичко ще е наред, тате, ще видиш... – каза тихо той, държейки баща си в прегръдките си. – Зная, че искаш да съм щастлив... Всеки се стреми към щастието си и го търси. Понякога цял живот. А често то е като... кестен, скрит в бодливата си обвивка. За да го докоснем, може да убодем ръцете си и те да прокървят. Често не го познаваме и разбираме, но то е в онзи труден път, който осмисля живота ни. Път, който не сме сигурни къде ще ни отведе. Дори не винаги ние избираме Пътя. Често Пътят избира нас. Ако за теб Пътят към Щастието минава през разлистени гори и цветни поля, моят може да минава през подводни светове. Благослови ме в моя, татко!...

Странна синкава мъгла беше обгърнала Беладжо преди изгрев слънце на следващия ден, когато Джовани прегърна угрижените си родители и се отправи към Катиначио.
Мина почти седмица, а все още го нямаше. Вечер Ацерио и Адриана Бачини не залостваха вратата, та ако Джовани се прибере, да може безпроблемно да влезе. Седяха до прозореца и размишляваха над чудото, което ги беше сполетяло.
Всяка вечер Елмира сядаше на брега, изваждаше от една малка ниша в каменната стена окарината, която любимият й бе забравил. Държеше я в разтворените си длани, а вятърът подемаше нощната си песен.
Една нощ, около два- три часа преди разсъмване нещо прошумоли зад гърба на Елмира и тя сепнато се извърна. С уморена усмивка Джовани протегна ръце и я взе в прегръдките си. Изглеждаше някак променен. Имаше нещо загадъчно в топлото изражение на очите му, две фини бръчици ограждаха устните му... Дори косата му сякаш беше порастнала, или сега забелязваше, че достига раменете му в меки кестеняви вълни.
Елмира го гледаше изпитателно в очите, докато всички напиращи въпроси напираха да излязат в безредие от устата й.
- Сякаш цяла вечност те нямаше... – успя накрая да промълви.
- Вечността е онази линия на Времето, с която то обгръща като екватор Вселената... Всеки миг нещо се променя и всеки миг нещо се повтаря. Времето е винаги вярно на себе си и винаги отговаря по ръст на всичко. Така поне казва Лорен... – усмихна се Джовани, държейки ръцете й в своите.
- Видял си Лорен?! – възкликна Елмира- Какво... Какво ти каза?
- Не го видях веднага...- каза Джовани и я придърпа да седне до него на брега- Изкачването беше уморително и наистина трудно... Когато най- сетне се изкачих, се озовах на едно приказно красиво плато с пъстроцветни ливади, обградени с извисяващи се остри скали. Беше по залез слънце и бях много уморен. Извадих от торбата си малко храна и хапнах. При изгрев и залез слънце стените на Катиначио светят с червени отбясъци. Както се наслаждавах на тази красота, съм заспал. Събудих се от пискливите крясъци на дребно човече, което ме шибаше където му падне с една дъбова клонка и крещеше: „ Дойде да спиш ли, мързеливецо?! Ставай веднага! ..” Оказа се,че това е самият Лорен- Кралят на джуджетата. Беше много смешен в гнева си, но и силен! Докато се усетя ме помъкна право към отвесната скала и преди да успея да извикам, минахме през нея и се озовахме в най- красивата розова градина. Многоцветни рози растат във високи и ниски храсти , в алпинеуми край малки мостчета и ручеи, извиват се в арки и плетеници над люлки и беседки... В една от тях Лорен ме настани и почерпи с чай от арония. Каза,че този ден няма да ми казва нищо. Излегна се на една висяща люлка, извади от джоба си красива пъстроцветна окарина и ме помоли да изпълня някоя мелодия, която да е специално за него.Дълго опитвах да извличам най- нежните звуци, да ги извивам във всевъзможни причудливи като него мелодии,а той все казваше : „ Не, тази не е моята.. Тази ме натъжава...Тази пък е прекалено скоклива...О, не..тази ми е твърде писклива и сякаш ми пробива ушите...” Накрая явно му допадна все пак една, защото замижа усмихнато и замълча. По някое време видях,че е заспал. Рано на другата сутрин обаче ме поведе към връх Мармолада и неземно красивата й ледникова корона. Съвсем до този леден връх има малка на пръв поглед вдлъбнатина. Тя обаче е вход към стръмна надолу, в самия връх пещера, която завършва с ниска, кръгла ниша. Там Лорен ми каза всичко... Каза, че майка ти произхожда вероятно от древен келтски род. Друидската магьосница Фолин я намерила именно в тази вдлъбнатина на Мармолада, загърната в одеалце изплетено от дъхави треви и цветя. Нарекла я Дея и я отгледала като свое дете. Сред друидите се носела мълва, че е дъщеря на самата Дану- върховната келтска богиня. Когато порастнала и станала красива млада девойка, Фолин пожелала да я омъжи за сина си- злият магьосник Горам. Дея се възпротивила и с това предизвикала стихийния гняв на Фолин. Използвайки уменията придобити при друидите, уплашената Дея успяла да избяга и бягайки, неволно се озовала градините на Лорен. Там била на сигурно място. В синьото си кристално кълбо обаче Лорен видял как Фолин прави тайни заклинания в пещерата на Мармолада. Отишъл след нея там, но не могъл да направи много... Това,което успял да разчете, било: „ ...когато завали сняг с цветовете на дъгата, тогава да познае Любовта...” Видял мистични рисунки и знаци в пепелта от незнайни изгорени неща, видял обърнати плочки с лагуз- руната на водата и ейваз- руната на трансформацията, а между тях, строшената чаша на Кормак- великия крал на келтите, която се разчупвала на три парчета, ако се произнесат три лъжи край нея и се събирала отново, ако се кажат три истини. Лорен обърнал двата символа в правилно положение и добавил плочка с гебо- руната на Дара,божественият дар- Времето и амиз- руна на защитата. В средата оставил място за плочка, която трябвало да постави някой друг. След това довел Дея до бреговете на Комо и си тръгнал.Тя се почувствала толкова сама и изоставена, че заплакала от мъка. Щом луната изгряла, от водите на езерото излязъл баща ти- Кралят на лебедите. Цяла нощ танцували на лунния бряг, а когато първият слънчев лъч пробил синьо- розовата коприна на небето, я хванал за ръка и я повел със себе си. Щом се потопила във водата, Дея се превърнала в красив черен лебед. Докоснала с човка бялото крило на баща ти и поели навътре в езерото. Седнал в градината си, Лорен гледал в кристалната си синя топка как цветен сняг вали над Комо. Когато си се родила ти обаче, навярно Дану е взела своята Дея...
- Това е толкова... тъжно и ...красиво... Сега разбирам много неща...- каза тихо Елмира след дълго мълчание. - А за мен? Какво каза Лорен за мен, за ... нас?
- За теб... - Джовани наведе за миг глава, после погледна в тревожните тъмни очи на любимата си. – За теб каза, че ти ще бъдеш Кралицата на лебедите...
Сиянието на избледняващата луна отразено в очите й потрепери и първите топли сълзи се търкулнаха по лицето на Елмира.
- После... – продължи Джовани- Лорен говори за Любовта. Каза, че за да е пълноцветно кълбото представляващо света на Любовта, то непременно трябва да е от две различни половини, както за да е пълноценен човек, трябва да има лява и дясна ръка. Каза също, че една от най- важните руни, с които Любовта изписва себе си, е кеназ- руната на въплащението и разкриването. Че е важно да познаем с всички сетива света на любимия, както и да разкрием своя за него. После...ме попита дали те обичам, дали съм готов на всичко за любовта си към теб, дали вярвам в силата на Любовта. Признавам си, че не бях напълно убеден в отговорите си, но... пред очите ми чашата на Кормак се събра. Лорен изсипа в нея нещо от някаква бутилчица да отпия, но да оставя глътка. На вкус приличаше на шипково вино. Последната глътка ме накара да изсипя и да омеся малка плочка, която поставих на празното място между другите. Беше съвършено празна плочка, но когато я поставих на мястото, на нея изгря знака на совило- руната на победата...
Когато лицето на зората се отрази в разсъмващите води на Комо, Елмира трепна. Джовани обаче я изпревари- хвана ръката й и я поведе към водата.
- Последвай своя Крал, Кралице...- каза тихо и пръв пристъпи, а Елмира с премрежен поглед гледаше как малки разноцветни снежинки поръсват белите пера на любимия й.

------
След няколко вечери, привлечени от вълшебната песен на вятър в окарина, Джовани и Елмира се отправиха към брега. На малък камък беше поставена пъстрата окарина на Лорен, а той самият беше провесил крака от най- ниския клон на едно дърво. Беше подпрял глава на свития си юмрук и гледаше някак нацупено.
- Не става..- изломоти Лорен- За съжаление не всичко зависи от мен. Все някой ще се намери да ми развали работата и да развали хубавия край. Разказвачът на приказката не спря да полива със сълзи розите в градината ми, а солта е вредна за тях... Как щели да живеят от мъка Ацерио и Адриана Бачини, какво щяло да стане с фермата..Бла- бла.. За това, като Крал и Кралица на лебедите в пълния си блясък ще сте само четири дни в годината.Само в първото денонощие на всеки сезон ще сте лебеди.В останалото време ще имате грижата във фермата да се отглеждат разноцветни пашкули, каквито няма никъде по света. В замяна искам само онази капковидна перла, която Джовани намери на брега в първата утрин..Знаете каква слабост имаме ние- джуджетата към дрънкулките. А окарината ви я подарявам. Понякога, ако вятъра запее онази мелодия, която е специално за мен, може да идвам за малко да ви видя...


Публикувано от hixxtam на 11.01.2013 @ 08:05:17 



Сродни връзки

» Повече за
   Приказки

» Материали от
   pc_indi

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

23.09.2021 год. / 06:23:06 часа

добави твой текст
"Джовани и черният лебед" | Вход | 3 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Джовани и черният лебед
от mariq-desislava на 11.01.2013 @ 10:54:04
(Профил | Изпрати бележка)
Това се казва изпипана приказна работа - направо ме тушира от кеф.:) Светът винаги изглежда някак по-добър след прочита на твой текст. Хареса ми и начинът, по който го финализираш - отвъд класическите канони.


Re: Джовани и черният лебед
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 11.01.2013 @ 23:45:20
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Незнам за приказката и света, но всеки текст, независимо дали приказка, или друго, изглежда някак по- цял, огрян и пълноценен с твой отзив.
Финализирането не беше изпипано, но за това пък спонтанно и откровено.:))
Благодаря ти за търпението да прочетеш и присъствието, Дес!

]


Re: Джовани и черният лебед
от Hulia на 14.01.2013 @ 15:42:03
(Профил | Изпрати бележка) http://liternet.bg/publish17/ul_paskaleva/index.html
Мъдрост, светлина и финес струят от тази приказка, Инди:))) Благодаря!:)))


Re: Джовани и черният лебед
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 14.01.2013 @ 22:57:29
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Благодаря ти за красивите думи, както и за запазената ти марка и толкова любима ми графична усмивка! Както и за търпението и Времето да изчетеш дългописието ми!:)
Сърдечен поздрав!

]


Re: Джовани и черният лебед
от Stihche на 22.02.2013 @ 13:57:14
(Профил | Изпрати бележка)
Много е хубаво! Красота!


Re: Джовани и черният лебед
от Maria-Martin на 22.02.2013 @ 14:01:04
(Профил | Изпрати бележка) http://www.theskateboardcity.blogspot.com
Прекрасно и от мен!

]


Re: Джовани и черният лебед
от pc_indi (pc_indi@abv.bg) на 22.02.2013 @ 18:03:21
(Профил | Изпрати бележка) http://indi.blog.bg/
Благодаря ви, Стихче и Мария-Мартин! Радвам се, че харесахте!
Сърдечен поздрав от мен!

]