автор: Marvin

Мракът се лепи по зениците.. Не може да си поеме дъх… Нещо се е случило!… Нещо неочаквано!!!., далечно!?!.., болезнено!!…, убиващо!…., смразяващо!….., разкъсващо…., обезсмислящо и… бяло. Нещо красиво, ревящо, помитащо, обезличаващо, заличаващо, пречистващо, пречупващо, затрупващо и… тихо…
Мракът се лепи по зениците.. Не може да си поеме дъх… Нещо се е случило!… Нещо неочаквано!!!., далечно!?!.., болезнено!!…, убиващо!…., смразяващо!….., разкъсващо…., обезсмислящо и… бяло. Нещо красиво, ревящо, помитащо, обезличаващо, заличаващо, пречистващо, пречупващо, затрупващо и… тихо…
Тялото му е някак странно изкълчено, неестествено, прегънато и самотно.
Не може да си поеме дъх!… но това няма значение….
Птиците отново са тук - големите хищни, черни птици с техните мазни, металически, остри пера. Приближават се, забиват клюновете си в очите му, и после се отдръпват отново. И мълчат!...
Тишина.
Миг гробът е на Вечността!
Застанали са пред него в плътна пулсираща, отровна стена, преплетени една в друга, слети една в друга като невъзможно сгънати, причиняващи смърт оригами. С всеки удар на сърцето му една от тях се откъсва, приближава се, забива клюн в очите му и се отдръпва. През това време мястото й в стената зее в пулсиращо-влудяващо розово на прясно одрана кожа.
Тишина и смърт.
Зъби!!!…?
Съзнанието му се опитва да убие собствените си отражения, между които се лута загубено и изпаднало в паника. Вълни от нереалност го заливат и помитат усещанията, заменяйки ги със спомени. И той не чувства, а си спомня ехото на спомена.
Дъжд… и танцуващи в дъжда фигури.
Тишината е Смисълът.
Пропасти от тишина и висящи над тях мостове от мълчание.
Не усеща себе си. Мислите са изчезнали. Останало е само едно изпразнено от съдържание съзнание. Празно, красиво и изпълнено с обещание за смисъл.
И птиците….
Ето ги отново и отново. Искат нещо от него. Какво?!… Аз нямам нищо! Нищо! Само мълчание!.. И едно несбъднало се обещание….
Смъртта чертае името си по дланите му.
Как се казвам?… Не зная… А искам ли да знам?… Не зная и това…
Той е миг. Хаос от преплетени мигове – гробище, пустота, забрава, лед, поле от замръзнали кръстове-мигове, под които лежи забравено времето.
Вечност…
Птиците. Спускат се, забиват клюновете си, откъсват парче от него, и го убиват, по малко, изтриват го, изличават го от съществуване, обезсмислят го, заменят го с пустота, красива пустота, от която ще израсте Вечност.
Празни коридори от синьо в които се лута, бягайки от нещо, което сам не знае какво е. Може би е спомена за Смисъла, но Отровен от тишината, той бяга без да знае защо.
Незнанието е така красиво, а бягството така отчаяно. Има някаква забранена красота в забравата. Опиваща, безчувствена, спасяваща, предлагаща покой, разтуха и безсмислие. Тишината на забравата и вечността на уловените в песъчинките мигове.
Пясъкът създава времето, в любовна игра с гравитацията. Без да го осъзнава – той обича! Обича истински, без да иска нищо в замяна - плъзга се по извитото стъкло, докосва с отчаяние, себеотрицание, умиление, нежност, забрава, опиянение,…
завихря се…,
и създава Времето.
Времето не съществува, съществува единствено любовта на пясъка.
Не помня, не помня!
Искам ли да си спомня?…. Не знам….
И не иска. Бялото го е погълнало, той се е слял с него. Вкаменил се е в миг. Останали са само безкрайните коридори от синьо…
Птиците идват и си отиват и всяка отнася по парче от него. Скоро ще изчезне. Ще остане само сянката му – изкълчена и няма. И няма да има въпроси, само един отговор. Отговорът. Единственият възможен.
“НЕ”