автор: SuspendedInDusk

Ти казваше наивнико, че обичаш хората, но всяко дихание на духа ти - страхливата ти самота, лицемерното ти страдание, нахалната ти добрина, вселяваха гарвана на страха у тях. Ти винаги отвръщаше поглед от гладния и прост като крава нещастник, легнал виещ и мучащ на тротоара, мислейки, че неговото страдание е по-слабо от твоето, че страданието на тялото се понася по-леко от страданието на ума, но задушаваше своя ум в кротка разсеяност, за да продължиш да буташ дните си и да притъпиш паренето на каишите, с които теглеше каруцата Живот.
Казваше, че обичаш поезията,защо тогава я наказваше с твоите фалшиви стихове,които цапаше задъхано и слепешки по опънатото платно на твоята душа или искаше да излъжеш другите,че цивренето на цигулка тревожи повече от тътена на барабана и ненаситно се хранеше с метафори и примляскваше доволно,без нито тялото,нито умът ти да бяха погладували и един ден.При всеки красиво написан стих усмивка се оформяше по лицето ти и топлина изгаряше вътрешностите ти,но не заблуди БОГА и от мастилото смърдеше на страх и животът ти,страданието ти,добрината ти,воняха на страх.Ти не измами никого с твоята лъжлива поезия и след смъртта ти всичко изтля и се превърна в облак от забрава,които се понесе над градовете,мъгливи,задушени от сажди,сажди,които обвиха в мъгла некролозите налепени по платното на твоята душа.
Ти лъжеше наивнико,че самотата ти е висше страдание,залъгвайки жалките си вътрешности,че по голяма мъка не е срещала друг човек и копаеше гроб в пръстта на сърцето си и го пълнеше с горделивост и надменност,вмирисани на незнание,заравяйки таланта си дълбоко между пластовете кипящ страх.
Помисли си,че след като животът те счупи и залепи набързо остатъците от теб и ти намери покой в къщата на поезията си богоравен и богат и твой капитал ще бъде страданието.Тогава още не знаеше,че в тази къща има цяла шумна и разтревожена тълпа и че тези пречупените от живота са дори повече от онези-другите,които прекарват дните си замаяни от невежество,между две божии прозявки.Ти сънуваше,че живееш в тази къща с жълти стени,окъпана в Лунната Соната,но винаги се будеше изпотен и треперещ от шума на нотите,трошащи се в нейните прозорци...
Ти прекара дните си в една стая с много прозорци,но в душата ти беше тъмно и тъмнината премрежи и погледа ти,поглед с който гледаше поетите на утрещния ден.

10.01.2013