автор: barzashka

Гневът е оръжие на слабите. Също и насилието. Силните прощават. Или отминават.

* * *

Криминалното ти досие е чисто‚ а съвестта ти иска да те изяде. Между стъклата на прозореца се е свил в утробната си плацента един уплашен сив гълъб‚ тези не се раждат от яйца. А пък ти си сама… с чувството на вина‚ то се ражда и без утроба‚ от нищото почти‚ като социално изискване‚ като вратовръзка без никакво приложение‚ но стягаща врата ти до пълно задушаване.



Гълъбът спи. Крилата му са разперени. Сънува мен. И вината ми. Гледа ни като част от комедия… в която плачем и сънуваме страховете си. И бягаме‚ за да се удавим накрая в себе си‚ в плацентата между стъклата на прозореца.



Какво значи дом‚ храм‚ сън? Какво значи НИКОГА? Някой ще ми обясни ли какво значи никога? Не можете. Тогава защо сте го измислили. Ето ви една моя думичка: алнарузе (ударението пада на “у”) и мога да ви кажа какво значи – разстоянието между всеки две никъде и времето между всеки две никога.



Това е моят дом‚ храм‚ сън: алнарузе.



А ако искате‚ си запишете и рецептата за стъкло на дядо: прави се от захар и вода в съотношение 15 към 2‚ 7 щипки сол‚ излейте в желаната от вас форма и печете на тих‚ много тих огън‚ докато узрее.



Сладки сънища и неопетнено досие!

* * *

Още три удара на сърцето и всичко ще свърши. Това винаги е било най-страшната утеха. И най-неморалното оправдание за всички простотии‚ за цялата жестокост‚ за поредицата непростими грешки‚ които ще бъдат простени‚ когато всичко свърши. Още три удара! Три удара. Които да те направят непоправимо и непростимо добър.



Не се ли умори да бягаш‚ вече няма от какво‚ нищо не остана‚ изчезна‚ разпиля се зад гърба ти‚ а може и да го е нямало. Защо още да бягаш‚ умори всички със страха си‚ отказа и малкото‚ които се престрашиха да ти подадат ръка. От кого още бягаш? Не виждаш ли‚ че успя‚ изгони ги‚ отблъсна ги‚ изтри ги от живота си. Сега какво?



Броиш трите удара и искаш да са скоро‚ защото нямаш друго оправдание‚ че не си добра. Но пък си непоправимо‚ непростимо сама. И токова виновна‚ че не би признала нищо‚ нито една грешка. Никога не би признала‚ че всичко беше само и единствено‚ защото искаш да живееш‚ до болка се нуждаеш да се чувстваш жива. Затова не спря да предизвикваш смъртта. И никога не повярва в трите удара – те са за смъртните.

* * *

Уважаема публика‚ и ето сега коронният номер на фокусника: той отрязва главата си я дава на своя брат. Но какво става? Той бяга и плаче‚ и крещи‚ спрете го!‚ в истерия е. Не знае ли‚ че фокусникът пак ще я сложи на раменете си и ще се засмее триумфално‚ а по ръцете на уплашения брат ще остане само кръвта на саможертвата. Не знае ли?… Че завещанията за децата ни се пишат с кръвта по нашите ръце. Че туптенето на сърцата им се плаща с огъня в краката ни. Уплашен той бяга към тленността на самосъхранението. Защото знае‚ че никой не ръкопляска на коронния номер в представлението на фокусника. Осъден от брат си‚ той ще вземе главата си‚ ще му я предлага всяка вечер‚ напразно‚ а онези неспирни аплодисменти! може би? някога? някъде в безвремието.

* * *

Не пречете на живите хора да страдат‚ не са длъжни да покриват общата формула псевдощастие. Не ви дължим нищо‚ усмивки не продаваме‚ купете си на друг пазар‚ това е магазин за сълзотворен газ.

* * *

Ако светът е илюзия, евала на симулатора, който я създава!

* * *

Умря от старост на двайсет и една.
Умря, опитвайки да хване падащите ангели.
Умря, разкъсан от човешката тъга.
Сега е жив, по-жив от всякога – в децата си.

* * *

Гордей се с глупостта си. Защото е нелепо. Но колко по-нелепо е да се гордееш с ума си?!