„Попитай реката защо към морето тече, защо във морето се влива - реката попитай.”
Всеки от нас има собствен часовник, с който отмерва времето. Свой бряг, от който гледа към онова, което е отвъд. Отвъд кое? Него самият...
Мисля си, изчислявам, определям... Какво определям? Нищото, което не мога да постигна. От страх ли или от обич, не зная. И няма ли всяко нещо две лица, два бряга и истина между тях – дълбочина?!
Как можеш да определиш колко е широка една река? Например, ако застанеш на единия бряг, а после на другия. Широка е, ще кажеш, и с това се приключва разсъждението. Или пък дълбочината как да премериш? Почти по същия начин, но не съвсем – трябва да я преплуваш май тази река и то не само по повърхността, трябва и до дъното и да стигнеш, ако искаш да узнаеш истината.
Ей за такива неща си мисля днес, след като слънцето вече залезе и не се знае ден ли е, нощ ли е, месец ли изгря или пък роса тъпчат нозете ми. Докато премина през брода в самата мен. Брод към какво?! Ех, де да знаех...
Усмивките са винаги неочаквани, когато са истински. За река говориш, после се усмихваш. За дъжда - и вятър роши косите, за морето – и ето, че вкусна трапеза споделяш с приятели под накой заслон в късното лято.
Как обичам тези неща. И как ми липсват. И не, че непременно съм ги имала, докоснала, съпреживяла, понеже това последното е най-истинско... Не, те си седят в мен като едни образи на близостта и топлината, на нежността, но онази неизказаната, истинската, решителната и абсолютно правдивата, която не търпи погрешки, прощава, но не извинява – Любовта.
Та бреговете са странно нещо. Седим си всеки на своя и плетем мрежите на надеждата. И дъждовните капки отмерваме откъм опакото на прозорците, а отвън вятърът фучи, без да го е грижа за нашите дребни човешки желания. В осъзнаването на това последното или пък в чувстването, навярно се състои красотата на мига. И смисъла и вечността на онова, което сме – същото, но и различно и затова толкова ценно отъждествяване. С другия бряг.