автор: kasiana

(фентъзи)

         Водното такси се носеше по вълните към устието на река Маламоко, където леко се полюшваше сребристата яхта на Алекс Магнум – AURORA.
         Дàвиде и професорът тихо разговаряха.
         Имеона и Марко седяха един до друг, но мълчаха, всеки унесен в мислите си.

         Дори лекото дихание на девойката и нежният трепет на миглите ù предизвикваха в душата на младия епископ Ефекта на пеперудата…Той затвори очи и се опита да смири сърцето си с молитва…
         Но още след първите думи, „Padre Nostro”, си спомни, че след като свести професора, го нарече Padre, а той – все още унесен, бе промълвил – Ragazzo mio…Защо и двамата се обърнаха един към друг с тези мили думи?
         Случайно ли Марко нарече Апостол Раев „Татко”, случайно ли професорът го притисна до гърдите си, промълвяйки трогателното „Сине мой!”? Или това беше само знак на уважение от страна на епископа и на благодарност – от професора?...
         Нима беше вярна мълвата, която Марко бе дочул преди години, че е осиновено дете на семейство Соларис?… Тогава не повярва и не попита родителите си, за да не ги обиди... А няколко години след това нелепата самолетна катастрофа, в която те загинаха, осуети възможността да научи истината от самите тях…
         „Но защо благороден човек като Апостол Раев, ако ми е кръвен баща, ще се отказва от мен? – питаше се Марко – И коя е майка ми? Къде е?”
         Той си спомни прочетеното преди време в някакво списание за внезапното изчезване на чартърен самолет, с който бе летяла съпругата на професора някъде над Сахара, където снимали филм с нейно участие в главната роля…
         „Нима примата на оперния театър „Ла Скала” в Милано – Бианка Горова-Раева, е моя майка?” – горестно се запита Марко, при мисълта, че и родителите, които знаеше и обичаше много, загинаха при самолетна катастрофа…
         Всичко това му се струваше пълна мистерия...
         С ускорен сърдечен пулс, той отново се опита да се съсредоточи в молитвата с надежда, че Бог ще му открие истината.

         * * *

         В същото време Имеона извика в съзнанието си онова далечно минало, в което преди час бяха попаднали с Марко…Но този път нямаше за водач белия гълъб и вместо в 826, се върна в 828 година. И не на кораб с бели платна, плаващ в Адриатическо море, а в някаква местност близо до тогавашната столица на България – Велики Преслав…
         Защо точно там?
         Девойката чу пукот на сухи съчки и се скри зад ствола на висок цер…
         По пътеката, виеща се на няколко стъпки от вековното дърво, вървяха двама монаси в черно и закачулени. Те се спряха и заговориха тихо. Бяха мъж и жена.
         -Макрина, - каза мъжът – след като вече си оглашена в степен „съвършен”, те изпращам с патриарх Стефан и Богомил на Запад. Патриархът – във Венеция, а Богомил и ти – да уреждате Унгарската църква, където вече няма да те зоват Макрина, а епископ Михаил Унгарец
         Този глас беше познат на Имеона. Но тя не виждаше лицата на двамата монаси. Разговорът им продължаваше, но задỳха вятър, който отнасяше и без това тихите им гласове в противоположна посока. Колкото и да се напрягаше, тя не успя да долови нито дума. Някъде в ниското заби клепало. Навярно наблизо имаше манастир.
         От източната страна на пътеката се зададоха двама конници, единият от които държеше поводите на красив чер кон. Бяха облечени с черни раса и закачулени. Когато наближиха до цèра, те спряха в сянката му, слязоха от конете и си казаха нещо с първите двама монаси…След това Макрина – Михаил Унгарец, патриарх Стефан и Богомил, както предположи Имеона, яхнаха конете си и потънаха в церовата гора по посока на залязващото Слънце…
         Четвъртият монах остана сам. Той изпрати с поглед съмишлениците си, после се отпусна в седловината на близката скала…
         Настана тишина. Дори птичките не се чуваха. И вятърът, който до преди миг вееше, бе отлетял в неизвестна посока, оставяйки Имеона и монаха в ръцете на Провидението…

         Беше горещо. Наблизо бълбукаше горско изворче. Мъжът свали качулката си, наведе се над струите вода, загреба с шепи от нея и бавно отпи няколко глътки… След това напръска лицето си и се обърна към цèра, зад който се бе спотаила Имеона.
         Тя не се притесняваше, защото не предполагаше, че той може да я види… При всичките си астрални излитания досега, Имеона бе открила, че само жрицата на Мада-Ра от скита на Еспора имаше сетива да я вижда…
         Но се оказа, че и друг умееше това.
         Монахът доближи до девойката, погали я по лицето, бавно и нежно повдигна брадичката ù… Погледите им се срещнаха…Имеона изтръпна. Срещу нея стоеше Князът…
         -Тривелия, ти се върна! – извика възторжено той – Знаеш ли колко те търсих? Две години откакто бяхме на кораба на твоя родственик…Къде изчезна? Какво се случи с теб? Липсваше ми…
         Имеона долови нотки на горест в гласа му…Но не знаеше какво да му отговори, защото все още бе в началото на спомените си за това прераждане…
         Църковното клепало отново заби и в небето се стрелнаха ято птици…Два бели гълъба закръжиха над главите им. Единият кацна на рамото на Княза, а другият – на нейното…
         „Навярно вече е време да се връщам в своя век…” – каза си девойката, погледна Княза и се стопи пред очите му…

         * * *

         Марко бе приключил с молитвата…
         Бяха на стотина метра от яхтата и той докосна леко Имеона по рамото, мислейки, че е заспала…Тя отвори очи и погледна в неговите…Същите като на Княза, но…
         Тя изтръпна. В зениците на Марко видя знака на Танг-Ра, знак, сочещ недвусмислено, че той е от древния български род на Дулорихите, родът на Повелителката на небесните коне – зеленооката Еспора
         Епископът бе поразен, защото откри същото в нейните зеници…

         * * *

         Високо в небето над Венеция летеше вертолет, който плавно се сниши и след миг кацна на площадката на яхтата.
         -Ето го и Алекс! – възкликна Марко и подаде ръка на Имеона.
         Професорът и Дàвиде ги последваха към изхода на водното такси.

Следва