автор: blagova

Респект е думата, осенила ме като сладка тръпка по време на краткия ни есенен воаяж до Виена.
От самото летище. В което за всичко е помислено. До детайлите.
Невъзможно е да се изгубиш, объркаш или стресираш. Еднопосочни ескалатори водят към спирката на U-бана . На видно място, на всички международни езици, е автоматът за билети. До него - автоматът за перфориране. Електронно табло дава информация за следващото влакче, пристигащо точно на минутата. Съпътстват те аудио и визуални напътствия по време на самото пътуване. Меки и чисти тапицирани седалки…
Подобни битови удобства на аерогара, разбира се, не са патент и достояние единствено и само на Виена. Само, че тук те са по-осезаеми, по-висока класа - в унисон с всичко останало, заявяващо аристократичността `и.
Великолепна и непроменима през годините, Виена е истинската Спяща красавица. Безсилно пред красотата `и, времето не е оставило унищожителни следи върху нея. Напротив, допълвало я и усъвършенствало , разширявало и обогатявало , без да променя стила `и.
Фина и артистична във всеки детайл, Виена буди респект, спира дъха и провокира въображението.
Зад ъгъла очаква карета с белогриви коне. Звънят камбани на величествени катедрали. Под купола им старинни органи свирят тържествени меси… Къде сме - назад във времето или в приказка на братя Грим? Нищо подобно. Всичко това e наяве, тук и сега.
Виена е невероятен коктейл от история, изкуство и музика.
Покровителка и меценат на най-талантливите архитекти, скулптури и музиканти – Виена е „тайната” столица на изкуствата още от 19 век. В нея са създавали най-прекрасните си опуси и намерили покой за душата и тялото Моцарт, Бетховен, Хайдн, Щраус, Шуберт, Брамс, така че по право `и се пада и короната „ Люлка на класическата музика”.
Освен всичко друго нейна “запазена марка” са: Виенският валс, Виенската филхармония, Виенската Опера, виенското кафе, виенската кифличка и ябълковия щрудел, виенския шницел и виенското колело.
Разбира се, планирали сме какво непременно трябва да видим.
И все пак…Приятните изненади ни дебнат от всякъде. Още на летището. На огромната стена на терминала е изписана част от партитурата по оперетата „Веселата вдовица” от Лехар. На отсрещната стена се открояват цветни плакати с лика на Моцарт, Хайдн и Щраус, съобщаващи за предстоящи концерти по техни творби.
Тръпката на откриватели ни изпълва с нетърпение.
Виена, обаче, е решила да ни се разкрие по особено очарователен начин и по свой собствен план, защото още в първия ден ни повежда по неведомите пътеки на Музикалния си Дух.
След закуската, следвайки картата със забележителности, неусетно се озоваваме в централната градска част. Изморяваме се да снимаме – всяка сграда е дворец. Красиви и уникални фасади. Парадни входове с мраморни скулптурни групи. Прозоречни рамки, увенчани с лиани от гипсови орнаменти. Бяло, красиво, свежо. Да не повярваш, че всичко това е на възраст от няколко века.
Някак не по план, в малка градинка с по чудо за сезона все още цъфтящи жълти рози, се озоваваме пред великолепна скулптурна група с ангелчета около пиедестала. На върха – Моцарт. Млад, красив, вдъхновен. Неговият образ ще ни съпровожда на всяка крачка във Виена. Неговата музика звучи в магазините за сувенири и шоколадови бонбони, в музеите, заведенията и катедралите.
Групи туристи се нижат една след друга и ни увличат към покоряване на следващия обект. А той, като по поръчка, изниква пред нас още на следващата пресечка.
Виенската опера. Една от най-престижните оперни сцени. Премиерата на три от най-известните опери на Моцарт – „Сватбата на Фигаро”,”Така правят всички” и „Вълшебната флейта”- е тук, във Виена, както и представянето на „Фиделио” на Бетховен и „Прилепът” на Щраус.
Макар възникнала като забавление за аристокрацията, операта много бързо се възприема и от широката публика, което я прави особено популярна. Нещо невиждано и до днес в друг град.
Сградата на операта – великолепна смесица от римски, готически и ренесансов стил, навремето не се харесала на виенчани. Обсъждана шумно и наречена иронично „Слон, полегнал за храносмилане”, тя станала причина за самоубийството на архитекта Ван дер Нюл. Другият архитект Зикардсбург – умира с разбито сърце.
Обикаляме величествената сграда от четирите страни, за да запечатаме образа `и на снимки. Пресрещат ни младежи, облечени в червени фракове и перуки и предлагащи билети за Моцартов празник в Голямата Зала.
Оттук се излъчват Новогодишните концерти на Виенската Филхармония. Тук се провежда ежегодният Бал в Операта, превърнал се в институция. Площадът пред Операта носи името на най-известния диригент през втората половина на ХХ век Херберт фон Караян. Всичко във Виена е свързано с музиката!
На тиха уличка в централната градска част, времето сякаш е спряло. На фасадата на дом № 5 четем странна табелка „ Фигаро- хаус”. В два от 5-те етажа на сградата /от 1784 до 1787 г./ е живял Волфганг Амадеус Моцарт. Една от 13-те квартири, които маестрото сменил за краткия си, но протекъл на бързи обороти и жестоки превратности живот. Тук той е изживял най-щастливия си и плодотворен период и за рекордните 5-6 седмици написал „Сватбата на Фигаро”. Прекрачваме прага с онова особено чувство на респект от докосването до място, обитавано от духа на гений.
Още зад скромния параден вход е първата ни среща очи в очи с маестрото. Огромен маслен портрет на 6-годишния Волфганг в красив зелен фрак и ефирно дантелено жабо – дело на неизвестен художник. Тиха музика озвучава малкото вътрешно дворче, от което се открива красиво вито стълбище към горните етажи. С аудиофон на ухо – от зала в зала, от експонат на експонат , се потапяме в епохата и музиката на Моцарт. Узнаваме за неговите наставници, близки и съвременници. Задържаме се в размисъл пред портретите на Констанца и Салиери.
Бърз и невероятно успешен е стартът на маестрото в света на музиката. На 10 години за него говори вече цялата музикална общност на Европа. Притежава феноменален музикален слух, изключителна памет и блестящ изпълнителски, импровизаторски и композиторски дар и не на последно място самочувствие за значимост, което предизвиква неприязън у колегите му.
Когато пристига във Виена, аристократите се ласкаят от присъствието му на приемите в дворците . Надпреварват се да му задават поръчки и да възлагат уроци по пиано за наследниците си. Талантлив, влюбен в живота, но и лекомислено разхитителен , младият композитор нехае за превратностите на съдбата.
Скоро сам се убеждава в непостоянството на аристократите. Само след няколко години интересът им се прехвърля към друг нашумял музикант и бедността надвисва над Моцарт. Придворни композитори задкулисно попречват за служба в двореца, която би обезпечила семейството му. Безпаричието налага непрекъсната смяна на квартири и разпродажба на имущество. Дълговете го пришпорват да работи трескаво и денонощно. Изтощеният му организъм и емоционалното напрежение довеждат до заболяване, лекувано според тогавашната практика чрез пускане на кръв, което още повече го обезсилва. Въпреки това маестрото работи над партитурата на „Реквием” /поръчан по странен начин от неизвестен пратеник в черни дрехи / с предчувствие, че пише собствената си заупокойна меса. Писането на реквиема изсмуква и последните му сили. В последния си земен ден събира приятели, за да чуе как звучи „на живо”. Самият той пее алтовата партия с отпаднал, треперещ глас. С пълно осъзнаване за приближаващия край, разплаква се и… издъхва. В разцвета на живота и таланта си - едва на 35 години! Поради липса на средства е погребан инкогнито в общ гроб за деня заедно с клошари и бездомници. Без кръст и знак.
Днес малък мраморен ангел с копач в ръка, подпрян на прекършена арка в „Алеята на Великите” в Централното Виенско гробище, все още търси мястото, където почива маестрото.
Неусетно сме се озовали в последната зала на музея. Сякаш небето се е открехнало над нас и оттам, изпълнено с вселенска тъга, струи адажиото от интродукцията на „Реквием”. Съвършена полифония между оркестър, хор и квартет солисти. Музиката преминава в задъхано алегро, което разказва за неосъществени мечти и надежди, копнежи и желания. Плавно последвало нежно анданте оплаква рано прекършения млад живот… Барабанна дреб и финалното ларгето окончателно разтърсва, подчинява и извисява духа. Изпълнено до предел от съвършени звуци, сърцето прелива от неизразима тъга, а въображението рисува картини от нещо непреживяно, но до болка осезаемо.
Господи, ти който си проявил щедрост да докоснеш душата на гения с безсмъртието на такава дарба, защо си оставил тленното му тяло на безсърдечието на хора, недостойни да бъдат редом в краткия му земен път ?!...
Присядам на миниатюрен диван, за да събера мислите си. Усещането за досег до нещо велико е наяве! Може би точно в тази стая, на това писалище маестрото е написал партитурата, поставена под стъкло на отсрещната стена. Чисто, без поправки, с фини и старателно изписани ноти - ято малки лястовици, отдъхващи на жиците на петолинието. Мистично!
По стечение на обстоятелствата, точно в този ден е празникът на „Вси Светии” за католическия свят. Още незаглъхнали звуците на реквиема в ушите ни, в сърцето на Виена и по съседство с къщата- музей, величествената катедрала „Св. Стефан” – покровител на града, ни посреща с друга тържествена меса. Този път тя е на Хайдн. Най-близкият и верен приятел на Моцарт, макар и доста по-възрастен от него.
”...Извинете ме, ако малко прекалявам, но толкова искрено обичам този човек.” – пише той на свой познат. Тъкмо на Хайдн, а не на някой меценат, Моцарт посвещава 6 струнни квартета.
Излишно е да разказвам как звучи такава музика под огромния катедрален купол, гарнирана от мистичното обкръжение на позлатени икони, статуите на светци и многоцветието на огромни витражи. Изпълнена от орган, хор и оркестър.
Хайдн е Бащата на класическата симфония и Бащата на струнния оркестър. Майстор на полифонията и изключително продуктивен творец, той още приживе получава признание за гений. Талантът и популярността му се подкрепят от аристокрацията.
Катедралата е пълна с притихнал народ. За празника градът се е оживил от многоезични групи туристи. Колко му е да отскочат до тук за уикенда.
Няма да е пълна картината за музикална Виена, ако не затворим кръга с посещение на градския парк със звънко име „Виенски валс”. Група японци щракат с фотоапарати пред монументалната скулптурна група от виещи се във вихъра на валса ефирни млади тела, изваяни от бял мрамор. В центъра на дъгата – позлатената фигура на Йохан Щраус, вдъхновено прегърнал цигулката. Паркът не е озвучен, но на всички ни се струва, че около нас се лее „ На хубавия син Дунав”. Леко и изящно. С магическия ефирен вихър на танца. Провира се като ручей през разцъфнали люлякови гори, през липови алеи и розови арки, макови поляни и необятни житни поля, докато неусетно се озове в топлата прегръдка на Черно море.

2. Вторият ден е посветен на Имперска Виена. /Следва /