автор: bubzz

Трудно е да се живее сред нормалните хора,когато не си точно нормален човек.Когато съм била бебе някой ме е подхвърлил пред вратата на сиропиталището, и от тогава до сега съм никоя.
Една от многото изоставени деца,влезнали в системата,без никакво бъдеще и перспектива.О,не че не се опитваха да ме вземат,просто родителите доста бързо се отказваха от мен.За едно толкова малко дете бях прекалено активна и не знаеха как да се справят с мен,или поне тези които наистина ме искаха.Тези от другия вид за съжаление бяха доста повече.И така в продължение на 17 години обикалям от приемно семейство на приемно семейство,всяко по-лошо от предишното,да не говорим и колко градове се наложи да сменя.И ето ме сега стоя пред поредното семейство,а зад тях социалния ми работник - Саманта, ми кима въодушевено - за нея всяко едно семейство беше перфектно.Тези не изглеждаха толкова лоши,ама кой знае,на пръв поглед никога не изглеждаха лоши.
-Кейтлин,ние сме от Съмърсвил и искаме да се присъединиш към нашето семейство,какво ще кажеш.Аз съм Емили,съпруга ми Том и имаме син,на 15,с които се надяваме да се разбираш.
-Значи трябва да идвам с вас до този Съмърсвил,така ли?
-Ами да
-А ако не искам
-Разбира се,че искаш-обади се соц.ми работничка-До 1 час ще си е оправила багажа,защо не разгледате малко града,докато оформим документите
-Разбира се,ще се видим значи след един час.-казаха това и си излезнаха.А аз с възможно най-злобния си поглед се обърнах към Саманта
-Не искам да ходя с тях,предпочитам да си остана тук.
-Но ще отидеш,знаеш ли колко на твоето място щяха да подскачат от радост заради това че има желаещи на тази възраст за приемно семейство.
-Еми да ходят те тогава,аз нямам желание.
-Отиваш и точка.Може пък този път да е различно и да се държиш поне малко по-възпитано от другите.
-Аз не съм била невъзпитана с другите, те бяха с мен.
-Глупости, нали ги гледах какви са мили и добри,но при положение че всички вдигат ръце от теб,млада госпожице,мога да ти кажа че причината е единствено в теб и никой друг. Замисли се над това,докато пътуваш.Това може да ти е последния шанс.Ако ли не,след година ще бъдеш изхвърлена от тук и от системата и ще бъдеш никоя,тогава шансовете ти за добър живот ще бъдат под нулата
-Аз и сега съм никоя-изкрещях и в лицето и се втурнах нагоре да си събирам багажа.Мразех я,и нея,и тъпия дом,и новите приемни родители,мразех всички и всеки.Така ме сърбяха ръцете да запаля една цигара,но си бях дала обещание че ги спирам,не бях пушила от година и нещо,но в този момент сигурно можех да убия човек за една цигара.Знаех какво ще се случи,семейството сигурно ще иска просто да им гледам сина или нещо от тоя род,или пък безплатна чистачка.Нима някой можеше да им каже нещо,щяха просто да кажат,че имам домашни задължения и помагам.Много пъти ми се беше случвало,сега нямаше да е по-различно.Пък и тези хора изглеждаха заможни,жената беше облечена в бежов панталон,които ако се съди по кройката беше доста скъп,бяла изчистена риза и отгоре сако.Нищо особено ще кажете,но от тях просто си лъхаше аристократизъм и миризмата на пари, на много пари. И питате защо съм скептично настроена,кой нормален богаташ би приютил едно доста голямо сираче,само от добра воля.Отговорът е никой.Събрах си багажа,а той не беше много, едно малко сакче. Все пак когато си сирак си на дъното на хранителната верига,не ни дават пари,хората даряват старите си дрехи и мислят че това е достатъчно,но не е.На никой не му се носи нещо протъркано и старо,и то два пъти по-голямо от твоя размер,но какво да се прави,с времето се свиква с всичко.Понякога ни даваха и нови дрехи,но това беше много голяма рядкост,пък и сега по-малките получаваха всичко.
-Кейтлиииин-вика на Саманта ме откъсна от мислите ми и се затътрих надолу с мрачно изражение на лицето
-Кейти,по-весело,не отиваш на заколение-усмихна ми се жената,новата ми приемна майка-Ние не сме лоши хора,ще видиш колко ще ти е добре с нас
Хах,сякаш не казваха така всички. Докато после, останем ли насаме започваше ада, направо не ми се мислеше какви щяха да са този път. Изведнъж цялата кръв се оттегли от лицето ми и започнах да треперя.Дано само не си пада по млади момичета, дано само не си пада по млади момичета-изричах това наум безброй пъти, нещо като молитва,дано наистина беше така.
-Мила добре ли си,изведнъж сякаш пребледня-мъжът се приближи и ме хвана за рамото,подскочих от допира му и се отдръпнах моментално от него. Той ме изгледа озадачено,но нищо не каза,само се върна обратно на мястото си.Значи все пак беше от този тип. Е,щях да избягам, не виждах друг избор.Всички продължаваха да се взират в мен,което ме изнерви, докато не усетих, че чакат някакво обяснение
-Добре съм-казах рязко-Да приключваме с това.
Половин час по-късно седях на задната седалка в колата и слушах музика на мп3-плейъра си. Отпред Емили и Том си говореха нещо тихо,не че ме интересуваше каквото и да било де. По-едно време Емили се обърна и почна да говори нещо, но музиката ми беше силна и не чувах нищо,затова я спрях
-Какво-попитах я
-Попитах те дали си гладна, ако си може да спрем някъде по пътя да хапнем
-Не-казах рязко-По-добре да не спираме
Един път едни се бяха опитали да ме продадат по същия начин, спряхме в един мотел уж да пренощуваме,докато през нощта както си спях не усетих нечии ръце да се движат по тялото ми. Добре,че тогава лампата ми беше наблизо,жалко само че копелето не умря,нямаше хич да съжалявам,дори ако трябваше да лежа в затвора.
-Ами,добре.-жената малко се стресна от резкия ми отговор, но какво ми пука, нали и без това всички са еднакви-Ако искаш мога да ти разкажа за мястото където ще живееш сега.
-Мне, не ме интересува
-Оу,ами добре