автор: jordan2

Когато видях Мендес да поваля Рон Бенет и да го рита в корема, реших, че е време да го убия и да избягам от затвора "Сан Хуан". Зърнах как моят партньор се сгърчи на спечената земя и храчи кръв. Не можех повече да се сдържам. После нямаше да бъда чист пред съвестта си. Ако съдех по подигравателната физиономия на старши надзирателя, той ме предизвикваше.
Захвърлих коша с разтрошените камъни и без да му мисля, тръгнах срещу него. Естествено, двама от пазачите се бяха приготвили да ме спрат. Те обаче не знаеха, че си имат работа с елитно ченге от полицейските сили в Съни Бийч. Пребих ги на бърза ръка и ги накарах да се чувстват нещастни, че са се захванали с мен. Злорадо забелязах, че самоуверената усмивка на Мендес се стопява. Най-сетне беше разбрал, че с Боян Петроф шега не бива. Но вече беше закъснял, защото аз идвах за него. Щях да му разкажа играта на тоя изверг заради Рон.
- По дяволите, хванете го! - чух го да крещи на подчинените си. Лицето му бе станало пепеляво от ужас. Струва ми се, че вече съжаляваше, загдето се беше захванал с мен и партньора ми.
Една мексиканска горила от охраната се опита да ме сграбчи. Счупих му ръката, отнех му палката и му я натиках... досещате се къде. Друг униформен пазач искаше да ме халоса с приклада на пушката си, но аз го тръшнах в несвяст с ръба на дланта си. "Пипнах ли те, Мендес!" Старши надзирателят се загърчи в ръцете ми. Започнах да го обработвам методично по "своя си начин", както пееше Франк Синатра в старата си песен. Спаси го Бенет, който изпъшка мъчително и се задави в собствената си кръв. Беше мой приятел и колега, затова се грижех за него. Жестоките копелета от "Сан Хуан" го бяха изпратили да работи заедно с нас в каменоломната, въпреки че беше с разклатено здраве. Рон беше чудесно ченге, но не беше роден за герой. Мендес го тормозеше нарочно, за да ме изкара от нерви. Знаеше, че няма да позволя да убие приятеля ми. "Господи, Боби, боли ме!" Опипах гърдите на Бенет. Той силно простена и изплю няколко кървави храчки. Нямаше да издържи още дълго. Това ме вбеси окончателно. Когато свършех с оня мръсник Мендес, щеше да се нуждае от пластична операция, за да го разпознае собствената му майка! Станах и сритах надзирателя в топките. Тогава върху мен се нахвърлиха всички пазачи от затворническата охрана. Удряха ме с палки, тъпчеха ме, дори един стреля до лявото ми ухо, за да ме сплаши. Аз бях един омразен гринго, дръзнал да им се противопостави. Щяха да ме убият като нищо, но шефът им Мендес имаше друга идея:
- Раул, Лукас! Хвърлете този негодник в ямата!
Захвърлиха ме в най-страшния зандан на света. Една издълбана в скалите дупка, в която бе горещо като в ада. На това дяволско място тялото се обезводняваше за броени часове. Мендес искаше да се превърна в сбръчкана мумия на страхотната жега. Тоя гаден тип беше изтънчен инквизитор.
Дневното светило се скри зад хоризонта. Работата в каменоломната замря. Затворниците бяха отведени в килиите им - зад дебелите и сигурни стени на "Сан Хуан". Останах сам с ужасните си кошмари. По разбитите ми устни се бе спекла кръв. Бях с изцедени сили. Гърлото ми бе сухо като лунен кратер. Пред очите ми се въртяха тъмни кръгове. Изгарящата жажда ме влудяваше, но все още се държах. Питах се защо ли. Да не бях замесен от гранит?
- Марш, Крамър, Доувър... - повтарях си като заклинание. И ми се струваше, че омразата ме поддържаше още жив. - Вие сте мъртви, гнусни копелета такива...
Господ ми помогна да оцелея до заранта. Дори мексиканските ми мъчители останаха изумени, че още дишам. През нощта старши надзирателят бе идвал няколко пъти да се изпикае върху мен. Бях мръсен и вонях ужасно. Мендес нареди на хората си да ме измъкнат от кошмарния карцер. Строполих се, останал без сили, в краката му.
- Ти си едно животно, Петроф! - ухили се моят мъчител. - За мен ще бъде удоволствие да те убия...
Зад него с пушки-помпи в ръце стояха трима от главорезите му. По престъпните им физиономии си личеше, че бяха готови да проливат кръв дори и за петак. Бяха дошли с един очукан ландроувър. Явно планът им бе да ме застрелят при "опит за бягство". Работата в кариерата още не бе започнала и нямаше кой да свидетелства, че това си беше чиста проба убийство. "Май удари и твоя час!" - помислих си удивително спокойно. Но имаше още какво да науча.
- Приятелчето ти Бенет пукна тая нощ в килията си! - обяви със злорада усмивка Мендес. Смяташе, че забива последния гвоздей в ковчега ми. - Погребахме го без свещеник, както се полага на един мръсен гринго...
Бях сигурен, че са убили горкия Рон. Гневът отново избухна в гърдите ми. Марш, Крамър, Доувър - проклетници такива, - вие сте мъртви! Бенет и аз работехме под прикритие срещу един силен мексикански картел, а онези трима негодници ни бяха предали на наркобосовете.
Местното правосъдие бе по-корумпирано и от българското. "Осъдиха" ни по бързата процедура за търговия с дрога. От три години гниехме бавно зад решетките на "Сан Хуан". Бяхме две честни ченгета в обществото на безмилостни убийци и изнасилвачи на невинни деца. Бяха убили моя колега, а виновниците за смъртта му си живееха безгрижно в Съни Бийч и имаха наглостта да се наричат полицаи. О, тези продажни фантета скоро щяха да си платят с лихвите за предателството си! Имаше и още една причина - Надя - жена ми, която обичах повече от всичко на света... Трябваше да се прибера при нея. Нямаше да позволя на Мендес да ме пречука така безславно и никога повече да не я видя. Изведнъж усетих прилив на сили и желание да се боря докрай за живота си. Погледнах с омраза старши надзирателя. Той беше физическият екзекутор на Бенет и щеше да си плати за това. Мръсникът изтълкува погрешно погледа ми.
- Всеки го е страх от смъртта! - ухили се налудничаво. Очите му бяха потъмнели от злоба. Този тип беше безнадежден психопат, който си мислеше, че ме е хванал натясно. Обаче се лъжеше.
С мълниеносно движение му премазах тестисите. Изрева като ранено животно, ала аз вече го бях хванал здраво в желязна прегръдка и го използвах като жив щит. На кръста си, в огромен кобур, носеше 45-калибров пистолет, който измъкнах. С първия куршум пръснах главата на едно от приятелчетата му. Мозъкът на негодника се плисна върху напуканата земя. Останалите от бандата вече вдигаха пушките си и се прицелваха в нас. "Не стреляйте, за Бога!" - изкрещя Мендес. Целият се тресеше от ужас. За миг неговите хора се поколебаха и това им костваше скъпо. С втория изстрел убих още един главорез. Ударната сила на куршума го отхвърли надалеч от мястото, където си беше. Умря сред червена мъгла примесена с дребно раздробени кости. Последният оцелял от униформените убийци стреля, без да се колебае. Старши надзирателят, зад когото се бях скрил, бе улучен в дясното рамо. От разкъсаните артерии бликна кръв и опръска лицето ми. Мендес зарева от болка и страх в ръцете ми. Полузаслепен натиснах два пъти спусъка. Когато изчистих очите си, и третият от охраната лежеше мъртъв. Огледах се. Край нас приличаше на бойно поле. Миришеше на кордит, кръв и още нещо, което бе наквасило краката ми. Погледнах надолу.
- По дяволите, Мендес, пак ме напика!
Чаталът на мексиканеца бе потъмнял от урината му. Всичко бе толкова нереално, че едва се сдържах да не се изсмея. Явно нервите ми не издържаха. Блъснах Мендес на колене. Не изпитвах никаква жалост към него. Измъченото лице на Рон Бенет все още бе пред очите ми.
- Милост! - изхленчи надзирателят. Подъл и жалък мръсник, който трепери за кожата си. Отвращаваше ме.
"Дано гориш в ада, Мендес!" Натиснах спусъка без капчица угризение. Омразната физиономия на надзирателя се превърна в кървав бифтек. Изобщо не ми пукаше, че съм го убил. Сигурен бях, че днес в "Сан Хуан" щяха да отпразнуват смъртта му. И тайно щяха да се напият от радост. Кой щеше да жали за това садистично копеле, освен кредиторите му. Останал без сили, се качих в ландроувъра. Наоколо все още нямаше жива душа. Чувствах се съсипан, ала изгарях от желание да се върна в Съни Бийч. Това щеше да бъде моето гневно завръщане. За миг затворих очи. Представих си удивително живо прекрасното лице на Надя. Но видението бързо се смени с друго. Беше ужасяващо като Страшния съд и в него като червеи се гърчеха телата на Марш, Крамър и Доувър… А Смъртта, кой знае защо, приличаше на мене.
* * *
Току-що бях напуснал пренаселеното летище на Съни Бийч. Бях пристигнал само преди четвърт час с полет 717. Един таксиметров шофьор услужливо спря возилото си до тротоара и аз седнах на задната седалка. Казах му стария си адрес. Преди пет години, когато имигрирахме в САЩ, това беше първият ни истински дом. Имахме на разположение две щастливи години преди съдбата и предателството на висшестоящите ченгета да ме тикнат в затвора. Беше толкова отдавна, сякаш в някакъв друг живот. Или друг свят. Надявах се Надя все още да живее в предишното ни жилище. И отново да бъдем заедно, както едно време. Докато потегляхме от стоянката, зърнах в огледалото за обратно виждане как една кола без обозначителни знаци се лепна за нас. Беше полицейски форд. За проследяване и задържане на заподозрени. Значи си имахме вече опашка. Чудесно. Те бяха разбрали, че съм тук и че часът на разплатата е ударил. Оставаше само да си платят сметката. С подобаващата лихва, разбира се…
* * *
Стоях насред хола, със силен тен от тропическото слънце и може би мъничко поостарял. Тя не можа да ме познае веднага, първо се вгледа изплашено в мене. Преди два часа бях отключил вратата на жилището ни само с помощта на една кредитна карта - стар трик, който бях научил от пандизчиите в "Сан Хуан". Вероятно преживените изпитания в каторгата ме бяха променили до неузнаваемост, защото тя стреснато постави ръка на устата си. "Не се плаши, войниче!" Най-сетне изумлението в очите й бе заменено от дива радост. "Боби, скъпи!" Тя с вик се хвърли на врата ми. Зарових трескаво пръсти в нископодстриганите й коси. Притиснах я към гърдите си. Докато я прегръщах силно, усетих, че плаче. Не се сдържах и я целунах още веднъж продължително по устните. "Ще ме удушиш! Пусни ме, глупчо такъв!" Най-сетне й дадох възможност да диша нормално.
- Мислех, че си мъртъв, Бояне!
- Няма да се отървеш толкова лесно от мене, Hаде.
След това я повалих в леглото и се любихме така, сякаш ни беше за последно. Когато стихията от ласки премина, реших, че това може би е точно така. Запалих цигара, вдишах уморено дима, изпуснах го с въздишка през носа си и я погалих нежно по главата. Приличаше на крехко, но смело оловно войниче, решено да устои на всякакви изпитания.
- Не е време за милувки, мила! - казах тихо. - Съжалявам, но бившите ми колеги от отдел "Наркотици" са по петите ми. Трябва да те скрия някъде, докато нещата се успокоят. Господи, не бих си го простил никога, ако пострадаш заради мене! Добре знаеш какви мръсници са Марш, Крамър и Доувър! Няма да се поколебаят да те използват срещу мене. Не мога да го допусна, скъпа.
Очаквах да ми се противопостави, но тя остана безмълвна и покорна. Само се притисна още по-плътно към мене, сякаш от това зависеше животът й. В този миг разбрах, че бях длъжен да я опазя жива, каквото и да ми струва това.
- Приготви се, Надя. Ще наемем хотелска стая. Вземи си само най-необходимите вещи.
Приближих се до прозореца и внимателно надникнах зад спуснатите щори. Полицейският форд без опознавателните знаци бе спрян на улицата. Набиваше се на очи. Явно моите преследвачи бяха станали нетърпеливи и самоуверени. Може би се смятаха за недосегаеми, но аз бях готов да им докажа точно обратното. Стига да ми дадяха възможност за това.
След пет минути жена ми бе готова и ме чакаше в коридора. Багажът й бе събран набързо в един спортен сак. Опита се да говори с мене.
- Ш-шт, тихо.
До ушите ми достигна подозрителен шум зад вратата на апартамента. Някой отвън се движеше предпазливо и дебнешком. Имах само един отговор кой може да бъде и той никак не ми допадаше. Не носех дори пистолет в себе си, но юмруците и рефлексите ми си бяха същите. "Всичко е под контрол, скъпа!" - прошепнах почти беззвучно. Отворих рязко вратата и се озовах лице в лице с един едър мъж, облечен в тъмно кожено яке. Преди да успее да направи нещо, го ударих с глава в носа. Мисля, че му го счупих. Поне от ноздрите му бликна обилна кръв. Ритнах го жестоко в пищялките и той загуби равновесие. Застена задавено. Хванах го за гърлото, сетне го блъснах силно в отсрещната стена. "Мамицата ти, Боби!" - чух го да ругае. Чак тогава го познах. Беше Бени Марш, един от предателите полицаи. Той използва моментното ми разсейване и се опита да ме удари в челюстта. Може би щеше да ме просне по гръб, но аз бях толкова ядосан от факта, че се навърта около апартамента ми, че го ритнах спонтанно с пета в гърдите и той полетя като изстрелян надолу по стълбите. Рухна тежко на стълбищната площадка, застивайки в неестествена поза. Надя извика изплашено зад мен. Махнах й да не се безпокои, въпреки че си мислех, че Бени е мъртъв. Но не беше така. Марш още дишаше, когато застанах на коляно до него. Гледаше ме с убийствена омраза, лицето му се потеше.
- Корав пич си ти, Боби!... - изстена. - Кой е очаквал, че ще се измъкнеш от онзи ад...
- Рон Бенет не успя. Мъртъв е.
- На кого му пука за това шибано копеле! Ние въртим сделки за милиони долари, не можем да си позволим издънки... Затова вие трябваше да оперете пешкира в онзи мексикански зандан... Нищо лично, приятел...
- Мисля, че береш душа, Марш. Скоро ще гориш в ада, но аз се надявам преди да умреш да кажеш на твоите приятелчета Крамър и Доувър, че ще ги чакам утре сутринта на док № 18... Предай им, че е дошла оная с косата да ги прибере!
- Върви на майната си...
Бени Марш губеше бързо сили, но си оставаше все същото нахакано ченге. Не очаквах да ме моли за пощада, нито пък имах милост за него в душата си. Хванах подръка Надя и бързо я поведох надолу към изхода на блока. Чух как Бени изхърка зад гърба ми. "Бронята ти има слаби места, Петроф! Ще пострадаш заради тая фуста!" Този мръсник не мирясваше дори и на сетния си час.
Наех самостоятелен апартамент за Надя в хотел "Малкият Джуд". Целунах я и й дадох наставления как да се пази. Мисля, че тя се поуспокои, когато й казах, че до един ден всичко ще приключи. Или поне си даде вид, че вярва на думите ми.
След това прескочих до най-близкия оръжеен магазин и си купих цял арсенал от пистолети и боеприпаси за тях.
Утре край океана щеше да се разиграе кървав погром и аз трябваше да бъда подготвен добре за него.
* * *
Макс Крамър и Крис Доувър бяха събрали хората си и ми бяха устроили смъртоносен капан на док 18. Не се съмнявах, че искат да ме видят мъртъв, но и аз нямаше да разговарям с тях с библия в ръка. Сблъсъкът ни щеше да бъде нещо като Армагедон. Не бях им простил нито смъртта на Рон Бенет, нито пък трите кошмарни години в мексиканския затвор. Бях решил да им го върна с лихвите на тия негодници.

- Хей, Петроф, смяташ се за много печен, а? Може пък да не си чак толкова корав балканец!
Бях се скрил зад една камара от грамадни сандъци. Нахаканият глас принадлежеше на Крис Доувър, най-опасният от противниците ми. Беше нисък, набит мъж. Бивш борец средна категория. Носеше каубойска шапка, с която прикриваше плешивата си глава. Обичаше да се прави на ченге от старата генерация. Но те бяха изчезнали още в края на петдесетте, а Доувър си беше просто една откачалка, алчна за големи пари. Повдигаше ми се от него.
- Върви на майната си, Крис! Или по-добре - при приятелчето си Бени!
- Той беше лайно, Боби! Обществото ще ти благодари за смъртта му, но аз не мога да ти позволя да съсипеш бизнеса ми! Прекалено много съм инвестирал в него, амиго...
- Вложи си парите в един ковчег, Крис!
- Не се бъзикай с мене, Боби! Тук има една наша обща приятелка, която иска да си побъбри с теб. Вслушай се в гласа на разума, човече...
Полазиха ме студени тръпки. Една топка от нерви заигра пинг-понг в стомаха ми. Погледнах внимателно зад сандъците. Доувър стоеше на около трийсетина метра от мене, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете си. Беше килнал небрежно шапката си на тила. Любимата му поза, когато замисляше зло. До него се приближи на дългите си стройни крака Надя. Не приличаше на жена, дошла против волята си. Лицето й бе угрижено, но тя се боеше повече за мен, отколкото от присъствието на Доувър и бандитите му.
- Не ми се сърди, скъпи! - започна тя развълнувано. - Крис е приятел, помагаше ми във всичко, докато те нямаше... Аз, аз... мислех, че си мъртъв... Обадих му се по телефона от хотела. Той обеща да уредим нещата без много шум и без никакво насилие...
- Глупости! - изсмя се Макс Крамър. Той също се появи на сцената като някакъв лош комедиант. Бе огромен мъж, немарлив и вонящ на смрад. Викаха му Мръсния Крамър, защото бе нечистоплътен и според слуховете бе участвал в няколко екзекуции на неудобни свидетели. - Без шум - да, но защо пък без насилие, скъпа?
Надя объркано, а после с нарастващо отчаяние, погледна към двете ченгета. Едва сега започваше да разбира с кого си има работа. Равносметката не й харесваше. Тя ядосано тръсна глава.
- Крис, ти обеща да го оставиш жив! Ако не удържиш на обещанието си, всичко между нас е свършено!
- Майната ти, кучко! Ти все още го обичаш, нали? Още една хубава причина да го убия!
Той я зашлеви жестоко през лицето и тя падна в краката му. От тази бруталност кръвта ми кипна, но се страхувах да стрелям, за да не пострада жената.
Внезапно тя се изправи и се затича към мене. На спринта й би завидял всеки шампион по бягане, но въпреки това не се оказа достатъчно бърза. Доувър я застреля с един изстрел в гърба. Краката й се подкосиха и тя се свлече право в ръцете ми. Лицето й се изкриви от болката. Огледах се диво. Бях подлудял от ярост. Жената, която обичах безумно, бе издъхнала в ръцете ми, а тези убийци бяха наизлезли от дупките си като плъхове и ме гледаха със зловещо любопитство. Те дори не разбираха, че сами си бяха подписали смъртните присъди. "Гадни убийци!" С ужасяваща бързина в ръцете ми се появиха пистолети. Започнах да стрелям като луд и да сипя цветисти ругатни. Куршумите ми се забиваха в плътта на тая сган от криминално проявени ченгета. С последния изстрел улучих Крамър в тлъстия корем и го проснах в локва от собствената му кръв. Но Доувър бе все още жив. И беше решил да приключи с мен веднъж завинаги.
Улучи ме с тежкия си юмрук в челюстта. Аз захвърлих пистолетите си. И без това вече нямах боеприпаси за тях. Бяхме само двамата. Вкопчени в смъртоносна схватка. Всички наоколо бяха мъртви или умираха, пронизани от куршуми. Един от нас скоро щеше да гори в пъкъла, но аз горещо желаех това да е ченгето-убиец.
Стиснах Доувър за гърлото. Погледнах го с ненавист в очите. И той изведнъж разбра, че каквото и да прави, бе обречен. Толкова го ненавиждах, че щях да се върна от гроба за него. Точно зад гърба му видях една кука, която се поклащаше от вятъра. Беше от телферния кран.
- Пощади ме! - изхриптя негодникът, но по израза на лицето му разбирах, че не вярва на милостта ми.
С яростен рев го вдигнах във въздуха и го нанизах на куката. Увисна там като заклано животно. Шапката му се бе изгубила някъде. Оплешивялата му глава се бе отпуснала безволево на гърдите му. "Проклет да си, Доувър!"
Съсипан от скръб коленичих до жена си. Не можех да си простя смъртта й.
- Любов моя… - прошепнах. Отчаяно я погалих по разрошените коси.
Чувствах се ужасно виновен пред нея. Не трябваше да позволявам това нещастие да й се случи.
- Скъпи... Защо плачеш, глупчо такъв...
Тя дишаше равномерно и очите й ме гледаха с такава обич. Под дрехата й се подаваше края на бронижилетка. "Благодаря ти, Боже!" Обсипах хубавото й лице с целувки.
В тоя миг Крис Доувър ме погледна с безумен поглед. Приличаше на възкръснал демон.
- Идваш с мене… - изсъска с окървавена уста.
Стискаше голям черен пистолет. Страховитото дуло бе насочено право в лицето ми. Пръстът му вече обираше спусъка. Животът ми щеше да приключи само след няколко кратки мига. Нямах време дори да се изплаша истински. Отекна изстрел.
Почти физически усетих как тила на ченгето се пръска на хиляди малки частици, които се превръщат в кървав прах във въздуха. Куршумът изстрелян от пистолета на Надя бе прелетял през отворената уста на Доувър и бе излязъл отзад като през масло.
- Трябваше да те спася, мили… - промълви тя, преди да припадне от преживения ужас.
Притиснах я нежно в обятията си. Всичко бе завършило щастливо. Имахме голям късмет. Някъде наблизо виеха полицейски сирени. Скоро тук щяха да се изсипят всички полицаи на Съни Бийч. Най-сетне гневното ми завръщане бе приключило.

Край!

Йордан Матеев