автор: Rodenavlotos

Насред площада, насред кой да е площад,
насред площада на Вселената,
крещиш: „Обичам те!” и молиш за пощада,
защото има смърт предизвестена.

Отеква глухо сред Космическата пустота
викът ти, отразен в стените
на свят лишен от всички сетива.
Завръщаш се след милион години скитане

на своята почти джудже-планета,
където изгреви и залези се сливат
и не намираш там прекрасното си цвете,
защото нямало е кой да го полива.

И те премазва непосилната вина,
и знаеш- няма никога да бъдеш същият,
разбрал- не се опитомява светлината,
ако не й осигуриш любов и къща.