автор: iszaard

Опитвам се да замълча. Опитвам да говоря. Опитвам се да събера късчетата от някаква отдавна непоказвана никому птица. Навярно останала от времето, в което все още вярвах, че мога да летя.
Обичам дъжда, въпреки всичко. Миговете, едва докосващи късчетата небе, сгушили се между рамките на прозореца. Искам да замълча или да говоря, но само ако бъда чута. Поне от себе си. Искам да събера късовете на собствения си живот. Онзи, който оставих някъде в миналото. Онова с премногото горчилки. Със саркастичните усмивки на никога небивалото, освен в собственото ми сърце.
Мисля, че мога да мълча. Та не е ли това свободата?! Свила тъжните си рамене отново да се спусна към мъгливото море на младостта. Там, където гларусите търсят съдбата си, също като лебедите, съвсем неразумно потърсили близостта на безразличната суша. Безразлична точно колкото къшей хляб, подхвърлен през смях. Ей така, заради играта.
Мога ли да мълча? И мога ли да говоря, без да изпитам угризението на лудия нещастник, който се чувства повече чут и повече разбран от немите звезди, от песъчинките по плажа, отколкото от онази човечност, твърде дълго прокламирана, твърде изтъркана, за да носи повече смисъл от едно празно портмоне, небрежно подхвърлено край пътя.
Човешките врати са затворени за мен. Открито е само небето. С годините човешката любов се превърна в тънка ивица плат, подмятана от вятъра точно толкова близо или далеч, колкото да я зърна с крайчеца на окото, но без да има смисъл да тръгна към нея, защото е лъжовна.
Кой може да говори и да бъде разбран?! Нима само онзи, който е свой сред свои? Замесен от същото онова тесто на обичащите гръмките думи, преливащи като бурни реки, но затова и помътнели от надигналата се тиня. И не трябва ли говоренето да е като най-чистата сълза, като първия слънчев лъч призори, естествено невинен, трудно различим?!
Да открия смисъла на какво и за кого, освен за себе си?! След като няма да е в говоренето, ще е най-добре да замълча.
Може би само така ще мога отново да полетя. И не с крила от хартия.