автор: milanov

Недялко наблюдаваше съсредоточено зимния залез и неусетно съзнанието му, с измамно спокойствие, моделираше в далечината някаква въображаема усмивка...
Измачканата и оръфана риза се гърчеше от вятъра по костеливото му тяло, но той без да бърза повдигаше кърпения си панталон и го диплеше като акордеон под стегнататия колан.
Слабееше старецът. И знаеше защо, но бързо отхвърли тази мисъл и продължи да съзерцава красивия планински хребет.
„И все пак- помисли си той- къде са възрастните в този сложен и динамичен живот? Кой стои зад тях, има ли някъде признателност и опора? Или са ненужни вещи, които няма как да бъдат изхвърлени сред отпадъците”...
Залезът вече се сбогуваше с надвисналите облаци и постепенно тъмнината напомняше за своето господство.
Недалече от посърналия мечтател едно хлапе продължаваше безгрижно да се радва на своето детство. Тичаше сред побелелите храсталаци, без да знае какво се крие зад човешките неволи...
Но и то имаше някакъв бегъл спомен за жената, която го бе родила. Таеше го в невинната си душа, въпреки че любимата му майка го бе зарязала на старите, за да скита или работи някъде по чуждите страни.
За баща не се говореше. Но и бабата, преди няколко месеца, съвсем неочаквано, загърби живота и заряза грохналия си мъж и внучето сами сред немотията.
-Хайде палавнико, прибираме се за вечеря- каза Недялко, като протегна ръце към своя внук. – Ела, момчето ми, ти трябва да растеш, бързо да растеш, защото е ръждив часовника на дядо ти...
Тежката врата изкърца заканително и хлопна след стареца и детето.

. . .

Утрото се прокрадваше между клоните на дърветата, когато пред портата изръмжа луксозна кола. Безпардонно тя разбута крехкия снежец и спря. От нея слезе привлекателна жена, с обилно начервени устни и къса кожена пола.
- Тате, тате! Ела да отвориш- завика с пресипнал глас тя, като удряше властно по разсъхналата се дървения. Скъпите бижута се лутаха по ръцете й, увлечени в някакво свое абсурдно веселие...
Недялко се показа смутен и силно развълнуван прегърна своята дъщеря. За кратко усети, че силите и надеждата се връщат, но напудрената рожба подхвърли в ръцете му някакво пухено мече и промълви:
- Всички сте добре, нали- мама, детето, ти... Скоро ще имам пари, много пари!... – И отстъпвайки бързо назад влезе в колата.
След нея баща й повтаряше вяло, повече на себе си: „Добре сме дъще, добре, добре”...- и сълзите му бавно се стичаха към дълбоките бръчки.
След миг колебание той се обърна рязко и помъкна коледния подарък за внук си. Държеше го за ухо, което с безмълвна жестокост мачкаше в изпотената си длан...