автор: Milvushina

Продължение от Всичко е възможно (5).

"Виждам в тъмнината / пътя обратно към дома / пътуването сякаш е безкрайно, / ала аз ще продължа. / Сенките възкръсват и се топят, /а нощта се преражда в зора." - The Path


- Сега вече ще ми разкажеш ли за какво си говорехте с Лукса, докато бях на телефона? – попита Сами като събу джинсите си.
- Казах й, че не я мразя. Признах й, че те ревнувам от нея още деня, в който я видях за първи път на рождения ден на Сабрина.
- А тя какво ти отговори?

- Че нищо не разбирам. Мина през ума, че може би ми се подиграва, но очите й бяха тъжни и сериозни. Затова й казах, че искам да разбера.
Самюел, който вече я чакаше в леглото, я изгледа изпитателно. Кейра, замислена, си играеше с капачката на тоалетното мляко.
- Лукса каза, че щом настина го искам, ще ми покаже. Утре след закуска, ако дотогава не съм променила решението си. – Кейра погледна съпруга си право в очите. – Няма да го променя.
Самюел кимна и потупа мястото до себе си.
- Идваш ли?

Кейра угаси нощната лампа се пъхна под завивките. Сами се притисна към гърба й нежно погали корема на жена си.
- Нашето дете – прошепна той.
- Мислиш ли, че… че…
- Че Лукса има нещо общо? Не. Тя ми каза, че е забелязала преди седмица. Това ни оставя само една възможност. Изглежда, че ще запомним и с още нещо сутринта, в която тя се появи.

Кейра се усмихна широко и сложи ръка върху неговата.
- Ти постъпи правилно днес – каза накрая Сами.
- Толкова е трудно е да се състезавам за сърцето ти със същество, което е създадено съвършено и говори всички езици във Вселената! Не, остави ме да довърша. Виждах как й се усмихваш, как я гледаш, а очите ти блестят. Заряза работата си, сякаш не значи нищо за теб. Ти много се промени, откакто тя дойде, Сами. Вие с ангела си имате свой собствен свят, който принадлежи само на вас двамата. Чувствах се излишна. Част от мен искаше да те накаже, да те накара да си платиш за болката, която ми причини. Аз, обаче, разбирах, че това щеше да ми даде само мимолетно удовлетворение, а след това ще страдам още повече. Омъжих се за теб и ти родих три деца, защото те обичам. Исках да те върна обратно при мен, да имаме хубав живот заедно, а не да се нараняваме взаимно.

Самюел обсипа шията й с целувки. Кейра изтръпна от удоволствие, но той не направи друго, затова тя продължи:
- Снощи лежах сама в леглото и мислех. Чувствах се длъжна да предприема нещо! Тогава си спомних как в Битие Бог заповядал на Авраам да заведе Исаак в планината Мориа и да го пожертва. Момчето легнало на жертвения олтар, а бащата, с треперещи ръце, вдигнал високо ножа. Тогава ангел Господен се явил и го спрял. Бог не желаел смъртта на момчето, а да изпита вярата на Авраам. Така трябваше да постъпя и аз. Трябваше да се уверя дали си готов да пожертваш най-скъпото си, дори ако мислиш, че такава жестокост е напълно безсмислена и ненужна.

Кейра помълча известно време преди да продължи с променен, тих глас:
- Винаги съм си задавала въпроса, дали само Господ е изпитвал Авраам? Дали Авраам също не е изпитвал Господ? Дали би служил вярно на такъв кръвожаден, безмилостен Бог, пожелал да му отнеме най-ценното - неговото дете? Едничкият син, който така трудно добили със Сара? Ако не се беше появил ангелът, дали наистина ножът е щял да удари в гърдите на Исаак, или Авраам е щял да го хвърли и да се отрече от своя Господ?

- Още щом те чух да казваш на Лукса, че ще й върнеш панделката, разбрах, че наистина ще го направиш. Можех да се намеся още тогава, но въпреки това останах там, под дървото, за да ви слушам. Не си ми казвал, че тя ти е говорила за мен…! – Кейра преглътна с мъка и продължи: - Както Господ изпитвал вярата на Авраам, така аз изпитвах теб. Но дали това беше цялата наистина? Не ме ли изпитваше и ти? Щях ли бъда добра съпруга и добър човек, ако ти бях позволила да пожертваш панделката? Щях ли… щях ли да бъда жената, която приятелката ти бе нарекла достойна за доверие?

Самюел се надигна над нея и я целуна.
- Обичам те.
- Мисля, че след днешния ден – каза Кейра – никога вече няма да се усъмня в това.

------------

На другата сутрин цялото семейство се беше разположило в беседката и закусваше. Лукса държеше малкия Джорди в скута си и го гъделичкаше, а той се заливаше от смях. Лусия и Мора седяха от двете й страни и я галеха по крилата. На масата цареше мир и блаженство.
- Момичета, хайде стига толкова – каза Кейра като допи кафето си. – Време е за уроците.
- След малко, мамо.
- Веднага, Мора. Прояви малко уважение, Лукса да не ти е домашен любимец.
- Но, мамо…!
- Недей да нахалстваш. Достатъчно е да те помоля веднъж.
Лусия и Мора целунаха бузите на ангела и се изправиха.
- До скоро, Лу.
- Занесете си чашите вътре и пуснете съдомиялната. Благодаря.
- Джорди, и ти. Върви да си играеш вътре.

Момченцето се нацупи. Долната му устна се изви в мълчалив отказ. Кейра отвори уста да го смъмри, но Лукса обърна главичката му към себе си и му намигна. Детето й лепна звучна целувка и се изхлузи се от скута й. Прегърна по ред майка си и баща си, а после се затича към къщата.
- Какво му каза? – попита малко сухо Кейра.
- Че умните момченца като него слушат майките си. И му обещах, че ще си играем следобед.

Кейра силно се изчерви. Хвърли бърз поглед на мъжа си. Самюел се усмихваше и ги гледаше с ръце скръстени пред гърдите без да се намесва в разговора.
- Вече сме сами – каза бързо Кейра, за да прикрие смущението си. – Относно онова, което ми предложи вчера, Лукса... не съм променила решението си.
- Това, което ще научиш, може да те натъжи.
- Какво трябва да направя?
- Ела при мен и ми дай ръката си.
Кейра седна до Лукса и боязливо протегна ръка. Лукса я хвана. Дланите й бяха топли и много меки.
- Ще ти е по-лесно, ако затвориш очи.

Кейра я послуша. Веднага разбра, че вече не се намира в градината на дома си. Висеше във въздуха - падаше, или така й се стори в началото, защото се движеше с гърба надолу. Тя отвори уста да изкрещи от ужас, когато забеляза, че се отдалечава от далечните светещи точки, вместо да се приближава към тях. Веднъж преодоляла уплахата си, Кейра доби смелост и се опита да направи салто. Стори й се съвсем лесно и тя се засмя от удоволствие. Протегна ръка към най-ярката звезда в далечината и поиска да я разгледа отблизо. Полетя със страшна сила към нея. Щом достигна звездата, тръгна към следващата. Когато се насити, остана да виси свободно в празното пространство.

“Къде ли съм все пак?” помисли си Кейра. “Навсякъде и никъде,” отговори й гласът на Лукса. “Това е моят свят. Сега виждаш всичко през моите очи.”
“Значи така правиш и със Сами?” впечатли се Кейра.
“Да. Понякога. Сега гледай.”

Пред очите Кейра започнаха да се появяват картини – проблясваха бързо една след друга и се смесваха като в пъстър калейдоскоп. Постепенно танцът им се забави и тя започна да ги вижда ясно.

Тъмнина. Удар. Болка.
Главата на момче с рижа коса и очила с дебели рамки. Подаваше се от храст.
Завъртане.

Страх. Падане. Падаше от прозорец в нечий двор. Топлата прегръдка на Сами. Дъхът му, галещ шията й. Бързите удари на сърцето му. Утеха.
Завъртане.

Дърво. Лъчите на слънцето през листата. Спокойствие. Очите на Сами, големи и сиви, пълни с любов. Нежните му пръсти вплетени в нея. Блаженство.
Завъртане.

Гърбът на Сами. Кейра в черната рокля на вещица, с островърха шапка в ръка, обърната след него: копнеж; огорчение; завист; обещание. Надежда.
Завъртане.

Сняг. Лукса, но друга Лукса, като сияйно огледално отражение. Скиптър в ръцете й. Мощ. Дълбока тъга. Избор
.
Всички картини отново се завъртяха около Кейра, докато се превърнаха в пъстра вихрушка. Накрая отново се забавиха, сякаш времето течеше двойно по-бавно. Въздухът натежа като олово. Мрак.

Студ. Сняг. Градината на Сами. Лукса със скиптъра си отива. Прегръдка.
Мрак. Часовник тиктака.

Огледало. Сами я държи за ръка. Вече не е момче. Усмихва се на отражението им. Целувка.
Мрак. Часовник тиктака.

Около очите на Сами има бръчки. Гледа към мъж и жена с малко дете. Копнеж. Болка.
Мрак. Часовник тиктака.

Отново огледало. Сами е възрастен и силно прегърбен. Само отражението на Лукса е същото – младо, безкрайно красиво лице. Вина. Тъга.
Мрак. Часовник тиктака.

Сами с бяла коса. Лежи. Гладка, нежна ръка гали съсухрената му длан. Сами умира. Разкъсваща болка. Писък.

Кейра чуваше дишането си като грохот. Картината се изпари в облак от гъст дим и следващата излезе напред.

Непозната градина. Очите на Сами. Пълни с любов, но празни като на безволев голем.
Преместване.

Сами, но по-възрастен. Очите му все така пълни с любов, но празни.
Преместване.

Сами с побеляла коса. Край него минава семейство с деца. Той не ги поглежда. Очите му са вторачени в нейните. Пълни с любов, но съвсем празни. Вина. Разкаяние.
Преместване.

Сами умира. Гладка, нежна ръка гали съсухрената му длан. Очите му се затварят и любовта в тях угасва. Разкъсваща болка. Писък.

Картината се разби на малки парченца като счупено огледало. Напред излезе следващата.

Ослепителна светлина. Ангел с четири крила. Поклон. Упрек. Съгласие. Крилата й се стопяват. Скиптърът на другата Лукса изчезва. Вина. Нетърпение.
Завъртане.

Сами съблича блузата й. Копнеж в очите му. Любопитство. Съмнение.
Завъртане.
Бяла рокля. Цветя. Очите на Сами, преливащи от любов. Тържественост. Нетърпение. Липса. Вина.
Завъртане.

Сами я целува. Тъга. Разкаяние.
Завъртане.

Очите на Сами, с бръчки около тях. Ръката му на рамото й. Тя не се обръща. Обвинение. Сълзи. Страх.
Завъртане.

Сами лежи. Две треперещи, сбръчкани ръце се едва се докосват. Смърт. Разкъсваща болка. Писък.

Този път картината се стопи и разтече като нагорещено масло. Кейра се обърна към единствената, която беше останала пред нея.

Сняг. Любов. Сбогуване. Сълзи.
Вихрушка.

Тъга. Надежда. Кейра и Сами, малки фигурки, под краката й. Прегръщат се. Утеха.
Вихрушка.

Желание. Сами пъха бяла панделка в джоба си. Камина. Усмивката на Кейра. Той й отвръща.
Вихрушка.

Търсене. Сън. Хиляди въпросителни. Копнеж. Мечта.
Вихрушка.

Личицето на новородено бебе, увито в одеяло. Надежда. Гордост.
Вихрушка.

Позната градина. Сами по халат. Държи ръката й. Радост. Отговор.
Вихрушка.

Сами, много далече някъде долу. Лежи. Не е сам. Желание. Колебание. Приемане.

Картината се смали, но остана пред нея. Кейра хлипаше.
„Не знаех! Кълна се! Аз... съжалявам. Не...”
“После ще говорим за това,” каза зад нея Лукса. Жената се сепна. Вече беше свикнала да мисли за този глас като за своя собствен. “Първо искам да ти покажа нещо, важно е. Ела.”
“Почакай!!”

Но Лукса я хвана за ръката и я поведе напред през призрачния коридор, който се отвори пред тях. Звездите се завъртяха и затанцуваха. В края на пътуването им тунелът внезапно свърши, а двете полетяха надолу с главозамайваща бързина. „Помощ!!” закрещя Кейра. „Тук съм. Дръж ме здраво.”

Ангелът разпери крила и уби скоростта, а те станаха леки като перца във въздуха. Скоро след това двете кацнаха върху клона на дърво с колосални размери.
„Вълнуващо беше,” призна Кейра.
„Затова те поведох през Фунията, вместо направо да те пренеса тук. Добре дошла в Едем.”

Жената се огледа и загуби ума и дума. Клонът, на който седяха, беше по-дълъг и широк от магистрала. Хиляди ангели с бляскави криле летяха във всички посоки. Ослепителна светлина струеше отвсякъде и озаряваше всичко и всички. Кейра обърна поглед нагоре. Върхът на дървото се губеше отвъд хоризонта, а небето – ако можеше да се нарече небе – преливаше във всички цветове на дъгата. Зашеметена от гледката, Кейра легна по гръб на клона. Завладя я блажено спокойствие.

„Каква красота,” едва промълви тя.
„Това е домът ми. Тук времето не съществува.”
Двете помълчаха, загледани в далечината.
„Благодаря ти. Благодаря ти, че ме доведе тук,” каза жената. “И за онова, което ми показа по-рано.”
Ангелът бавно погали бузите й с връхчетата на пръстите си. На Кейра й се доплака от нежната ласка.
“Пътуването ни все още не е приключило,” каза й Лукса. “Когато си готова, ще тръгнем.”

Кейра се изправи и се подпря на лакти. Огледа се още веднъж. Не можеше да се насити на пъстротата на цветовете, на мекия мъх, който покриваше Дървото, на тихото шумолене на листата му, които сякаш й шепнеха най-великите си тайни. "Никога няма да бъда готова за това,” въздъхна Кейра, “но нека да вървим.” И тя хвана ръката на ангела.

Светът около тях отново се завъртя и само един удар на сърцето по-късно двете се озоваха седнали на хълм в скалиста местност, опасана с храсталаци. Пейзажът й се стори грозен и отблъскващ в сравнение с опияняващото величие на Едем, но Кейра веднага позна мястото. Намираха се в планината Санта Инез, недалеч от дома й в Санта Барбара.
“Защо ме доведе тук?” попита тя, изненадана.
“Гледай.”

Слънцето бързо премина по небосклона и се скри, а скоро след това пак изгря. Този цикъл се повтори отново и отново, всеки път по-бързо, докато денят и нощта се сляха. Пейзажът около тях започна да се променя: растителността намаля, а после билото се покри с пепел. Някъде в далечината се показаха водите на океана. След това стана много студено, а лед скова планината. Земята се затресе и в паниката си Кейра стисна здраво ръката на ангела. “Не се бой,” каза й Лукса. “Сега само си го представяш.”

Планината се издигна нагоре, а в подножието потече гореща лава, която само миг по-скоро застина и образува нова скала. Санта Инез окончателно загуби облика, който Кейра познаваше. Постепенно слънцето започна да грее по-силно и ледът се разтопи. Цял потоп заля земята, а после се изпари, за да остави след себе си гола пустиня. Настъпи адска жега, а слънцето се превърна в страховито, набъбващо червено кълбо на небето.

Смутена, Кейра се обърна към ангела, за да я попита какъв е смисълът на всичко това. Лукса, красива и съвършена както винаги, седеше кротко и наблюдаваше промяната в пейзажа. В очите й не се четеше нито страх, нито несигурност, а единствено тъга. Кейра се ужаси от мисълта, която я споходи.

“Значи това ще се случи един ден в моя свят?” попита тя с треперещ глас. Слънцето беше надвиснало над тях като огнена стихия, готова да ги погълне.
“По всяка вероятност.”
“А ти ще станеш свидетел на всичко, нали?”
“Да.”

Кейра разбра.
Завиждаше на Лукса за знанията й, за неувяхващата й красота, дори за Едем, но ангелът плащаше страховита цена за безсмъртието си. Кейра я прегърна силно, а в отговор Лукса я обгърна с крилата си като в блестяща ефирна мантия.

“Права беше. Каза, че ще разбера, и разбрах. Каза също, че ще се натъжа. И за това беше права.”
“За вас хората един ден е нещо преходно: днес го има, утре вече го няма, също като капчица вода в цял океан. И все пак има ценни мигове, които траят съвсем кратко, но бележат цялото ви съществуване и именно те му дават смисъл. Моменти като онзи, в който Сами взел бебето ви в ръце за първи път.” Кейра кимна енергично.

“За мен човешкият живот е нещо мимолетно и преходно,” обясни ангелът. “Дори аз не мога да спра хода на времето. Съвсем скоро по моите представи Сами повече няма да го има, нито вашите деца, нито техните. Ще настъпи ден след повече години, отколкото можеш да си представиш, когато ще дойда на това място и ще гледам как Слънцето поглъща завинаги вашия свят. Ще седна точно тук, където сме с теб сега, и ще си мисля за моя мил човешки приятел. Ще се връщам назад към първата ни среща и към избора си, който направих, когато си тръгнах. Ще тъгувам, че вече не чувам мислите му, за нежните му ръце, но ще съм щастлива, защото споменът за него ми е свиден и ще го пазя в сърцето си докато светлината в мен угасне.”

Кейра искаше да каже нещо, но не намираше думи. Ето защо тя направи онова, което й се стори най-естествено: вплете пръсти в дебелия пух и бавно погали крилата на ангела по цялата им дължина. Лукса се отпусна в обятията й, а Кейра я притисна към себе си и залюля както би направила любяща майка с малкото си дете.

„Време е да се връщаме вече,” каза ангелът.
„Добре.”
„Остана само още едно нещо.”
„Какво е то?”
„Първо отвори очи.”
Жената бавно отвори очи и видя, че отново се намира в градината на дома си. Чувстваше се сякаш се събудила от безкраен, много дълбок сън. Все още се прегръщаха с Лукса. Сами, мъртвешки блед, хвърляше неспокойни погледи ту към едната, ту към другата.

„Какво е то?” повтори въпроса си Кейра.
Вместо да отговори, Лукса притисна устните си към нейните.
Сърцето на Кейра заби като хиляди медни камбани. Мека топлина запулсира в утробата й и се разля по цялото й тяло. Крайниците й омекнаха като масло. Прииска й се да крещи от радост, да въздъхне от облекчение, да заплаче от вълнение. Ангелът деликатно понечи да се отдръпне, но Кейра не я пусна. Вълна на радост и изненада се надигна в Лукса и преля в съзнанието на дребничката жена. Емоциите им се сляха. Кейра почувства, че се докосва до душата на Лукса, която, също като човек, копнееше за близост, обич и споделяне.
Кейра отвори сърцето си.

------------

Кейра докосна с пръсти устните си, които все още горяха.
- Не мога да ти го опиша с думи. Изобщо не беше като целувка с човек – каза тя.
- Мисля, че точно това е имала за цел да ти покаже.
- През всичките тези години вярвах, че разбирам връзката ви с нея, но сега виждам, че просто съм я толерирала. Търпяла съм я, приемала съм я за даденост, също като досаден навик, с който си длъжен да свикнеш в името на семейството си. А когато Лукса се появи у дома… толкова пъти си повтарях, че тя само прилича на жена, но не е. Разбирах го с разума си, но с очите си виждах в нея единствено съперница. Това пътешествие днес много ме промени. Ще ми отнеме време да го осмисля напълно, но вече не се чувствам същата. Страшно тежко ми беше, но се радвам, че всичко това се случи.

- Показа ли ти Едем?
- Да. – Кейра затвори очи и потъна в спомена. – Когато бях в училище, получих бъбречна криза. Пропуснах рождения ден на Триш, най-добрата ми приятелка по онова време. След два дни, когато се видяхме отново, вече ми нямаше нищо. Триш много ми се разсърди, не ми говори цяла седмица. На следващата година тя също получи криза. Обади ми се по телефона и каза: “като ти разправят, не вярваш, а като се случи, не можеш да обясниш.” – Сами се засмя и кимна. – Трябваше да видя Едем с очите си, за да го проумея. Ако красотата можеше да убива, бих загинала хиляди пъти.

- Сега вече те разбирам – продължи тихо Кейра. – Какво те подтикваше да прекарваш безкрайни нощи на силно кафе пред дъските в търсене на отговори, които не могат да бъдат намерени.
Тя отпусна глава на рамото му, а Сами я нацелува по челото и косата.

- Всъщност не е само това. Откакто се преместихме в Санта Барбара светът ми се върти около къщата, децата, пътуванията ти. Приятно ми е да си ходим на гости и да пазаруваме с Карън и Фелиша, но освен теб нямам друг много близък човек. Завиждах ти като те гледах с Лукса, как седите заедно, говорите си, държите се за ръце. Завиждах ти, че имаш някого, с когото можеш да споделиш абсолютно всичко, макар да не сте се виждали от 20 години.
- Е, намират се и такива неща, за които не бих й казал. Те са си само за нас двамата с теб.

Кейра палаво го гризна по ухото. Самюел се ухили широко. Целунаха се.
- Аз също съм много доволен, че с Лукса се сближихте. Да ти призная, не смятах, че е възможно.
- Преди два дни най-много от всичко исках да я видя как си заминава и повече не се връща. Сега ме е срам, че съм си го мислила.
- Всяко зло е за добро. От днес нататък ще имаме още едно нещо, което ще ни свързва.
- Две – напомни му Кейра и сложи ръката му на корема си.
- Да – усмихна се Сами. – Знаеш ли къде е Лукса сега?
Ослушаха се. От стаята на Джорди се чуваха възторжени детски писъци.
- Досещам се къде можем да я намерим. Хайде.

Вратата на детската зееше отворена. Лукса седеше на пода и се боричкаше с малкото момченце. То протягаше ръчички и се опитваше да се докопа до крилата й, а тя го хващаше и го подхвърляше във въздуха, все едно беше по-леко от гъше перце. Детето не спираше да се кикоти.
“Винаги спазвам обещанията си, дадени на умните малки момченца,” каза ангелът на двамата родители без да прекъсва играта им.

В това време на вратата една след друга се подадоха главите на Лусия и Мора.
- Какво правите всички тук?
Така и не стана ясно кой започна боя с възглавници пръв. Като по команда и трите деца се нахвърлиха дружно върху Лукса, която се отбраняваше с лекота, но не им остана длъжна. Сами и Кейра се опитаха да се намесят само за да се намерят въвлечени във вихъра на боя.
Половин час по-късно семейството прекрати сраженията и дружно седна на пода в малката стая върху възглавниците, за да си поеме дъх.
От години не бяха прекарвали така весело всички заедно.

------------

Аромат на говеждо и прясно опечен хляб посрещна Самюел на входната врата.
- Скъпа, прибрах се от работа! – провикна се той от коридора и влезе в кухнята. – На връщане взех и момичетата от училище.
Кейра не отговори. Съсредоточено режеше лук на малки кубчета. Сами небрежно я целуна по брадичката.

- Какво има? Къде е Лукса? Да не сте се скарали? – Кейра поклати глава. Изтри очите си с опакото на ръкава си и продължи да кълца лука с големия готварски нож. – Ще ми обясниш ли какво става?
- Идва време отново да се разделим – отговори вместо нея Лукса. – Утре си отивам.
Самюел наведе глава.

- Защо?! – избухна Лусия зад гърба му. – Ние толкова свикнахме с теб! Не можеш ли да останеш още малко?
- Имам дълг.
Мора и Лусия се хвърлиха на врата й в опит да я разубедят. Сами ги гледаше мълчаливо.
- Момичета – каза им Кейра тихо.

Те се обърнаха и забелязаха погледа на баща си. Отдръпнаха се. В стаята се възцари мъртвешка тишина. Лукса седна до приятеля си и докосна бузите му с пръсти. Погледите им се кръстосаха.
- Миг, прекаран в тъга, е твърде дълъг. Вечност, прекарана в радост, е твърде кратка – прошепна той.

------------

Кейра само кимна, когато съпругът й й каза, че ще прекара нощта с Лукса в малката стаичка. Двамата се появиха в кухнята чак по обяд на следващия ден. Очите на Сами бяха подпухнали и зачервени, но той изглеждаше по-спокоен и дори се усмихваше.
Тримата излязоха заедно в градината. Кейра дойде да си вземе довиждане с ангела.

- Винаги си добре дошла у дома, Лу – каза й тя.
Лукса я прегърна силно. Устните им се докоснаха.
- Всичко ще бъде наред. Ти и детето ти сте добре – прошепна й Лукса. Кейра се просълзи. – Пази се. Ще те помня.
Самюел я чакаше. Прегърна я през кръста и я поведе към ябълковото дърво в другия край на градината, за да се сбогуват насаме.

Кейра седна в беседката и се замисли. Бяха изминали само няколко дни от въображаемото им пътешествие, но през това кратко време тя беше започнала да се привързва към Лукса. Щеше да й липсва компанията й, сега, когато съпругът й пак го нямаше у дома по цял ден. Можеше да си представи колко трудно му е на него отново да се раздели с ангела, но щеше да остане до него и да му бъде утеха.

Половин час по-късно ослепителна светлина озари градината. Без да бърза Самюел се върна при жена си и седна при нея в беседката. Бяха сами.
- Тя си замина – каза тихо Сами.
- Знам.
- Ще ми липсва много.
- И на мен. Каза ли ти дали ще се върне някога?
- Отговори, че всичко е възможно. Усмихваше се широко.
Кейра стисна ръката му. Той й отговори по същия начин.
- Ще бъде момиченце, Кей. Нашето детенце. Така каза тя. Не мислиш ли, че Грейс(*) ще бъде чудесно име за нея?
- Лукса също е хубаво.
Двамата се прегърнаха и потънаха в мисли, загледани в пътеката, където беше изчезнала Лукса.
- И ние ще те помним, Лу. Винаги.

КРАЙ

(*) - от grace (англ.) - (божа) милост, благодат