автор: lordly

Имам навика, ей тъй преди да стане време за Бъднивечерната трапеза, да изляза и да се поразходя из квартала. Градинката окичена с лампички, тук-там се мярка силует с торби в ръце, магазините изпращат последните си клиенти.
Крача си с ръце в джобовете и ми едно такова, никакво. И тогава обичайно го срещам. Изниква изведнъж и започва да говори:
„Ти, мой пак си тук и пак си сам, и се питаш, защо. Не, че не знаеш, ама не си го признаваш. Болен си, много си болен, а диагнозата ти е ясна – искрен си. Как я хвана тая болест, като не е заразна, даже рядка е. Ти, симптомите си ги имаше от дете, ама проявленията на заболяването ти с годините станат все по болезнени и като те гледам, ей тъй ще си умреш да бръщолевиш туй, което ти е на акъл. Около теб веч не се търпи. Колко са тия дето обичат да им говорят истината в очите? Толкова, колкото са способни да те обичат, ама де ги? Днес хората обичат най-вече себе си, тъй че драги, не вървиш. Затова послушай ме, вземи се в ръце, говори туй което хората очакват и им се харесва, и ще си блажен и щастлив, тъй ами!”
Слушам го аз, слушам и си знам, че е прав, но устата ми изрича:
- Махни се, махни се, Сатана!