автор: gfstoilov

1.
Конят се запъваше в преспите и извиваше глава пред виелицата, но не спираше, усетил, че трябва да помогне на стопанина си. Тежко пристъпваше и яко опъваше поводите, но бавно напредваше с впряга между клоните на огъващите се пред свирепия вятър борове.

До него крачеше човек, също склонил ниско глава, криещ със заскрежен ръкав лицето си от ледените игли, които не спираха да го щурмуват. Казваше се Тихо и идеше от малкото селце надолу по пътя, останал вече изгубен за погледа му. Искаше да стигне до града преди залез, а се случи тъй, че виелицата започна ненадейно и той остана без посоката - сега не знаеше ни де върви, ни кое време е станало, тъй като дори и тъмнината бягаше зад белотата на вдигания от вятъра снежен прах. Студа обаче го караше да побутва коня и с мъки да продължават да вървят накъдето дорде да стигнат някъде, където да се прислонят до заранта.
В шейната, скрита под дебелите кожи, лежеше тежко болна жена му Дара и с мъка крепеше живеца си в едва надигащите ѝ се гърди. Тихо бързаше да я закара до града, за да я види доктор, който дано намери начин да я излекува. Насред стихията не искаше и да мисли, че е закъснял с това си решение, защото сърцето се свиваше от една студена болка, що го караше да отмалява, а точно сега не трябваше да е слаб пред страховитата виелица, дето го блъскаше със снежните си криле.
Болестта бързо свали Дара на легло, уж настинка, но само за ден-два младата жена угасна и се смали под дебелите завивки, с който Тихо грижовно я покриваше. Не помогнаха ни силния огън, който поддържаше в стаята, ни отварите, дето ги знаеше от бабино време, нито разтривките – нищо! Дарена, неговата скъпа Дара, бързо се топеше и очите ѝ губеха блясъка си.
Миналата вечер почти не говореше и все по-задълго потъваше в измукващата силите ѝ няма бездна и това го накара да впрегне коня и да поеме по никое време на път, че да потърси помощ в града, до който знаеше, че ще е трудно да стигне.
Беше денят преди празника, но вярваше, че няма да го върнат от болницата, след като разберат за положението на Дара. Тръгна още преди обед, следвайки утъпкания от търговците път по снега, който си стоеше вече цяла неделя, а изведнъж от нищото му връхлетя тази виелица и заслепи очите му, та Тихо се обърка накъде върви, затова остави коня сам да търси посоката и само го подканваше да не спира.
Тихо отметна единия край на станалата тежка от набилия се в руното сняг завивка. Дара спеше дълбоко. Или вече...
- Дара! – повика я той, изплашен от мисълта.
Леко докосна лицето ѝ - изпито от болестта, изгубило цвета на живота и съвсем побеляло.
- Чуваш ли ме, Дара!?
Тя с мъка отвори очи и едва го погледна, напъна да се усмихне, но устните ѝ се прекършиха и се отпуснаха отмалели от тежестта на болката.
- Още малко – рече Тихо и я загърна, та да не я достигнат студените ръце на вятъра. Не искаше тя да усеща безверието му в този момент. – Още малко остана и ще стигнем, още малко.
После извика на коня:
– Хайде, давай!
Беше лесно да го извика, но накъде да дава животното, до смърт измъчено от призрачното им бродене в ледената непрогледност.
В мига, като по чудо, вятъра грабна част от бялата завеса, надигна я и откри пред Тихо един заслон от вдлъбната скала, част от хълм или възвишение. Той скочи напред, хвана юздите на коня и го задърпа натам. Имаше място за целия впряг. Беше добре закътано, влизаше се навътре като в пещера. Разпрегна и остави коня да почива, откачи брадвата от шейната и се върна назад във виелицата.
Пак се прегъна пред мощта ѝ, но устоя на ударите и без да търси повече започна да сече от най-първото дърво. Вятъра го блъскаше, но и Тихо блъскаше здраво. Бързо направи купчина от зелени клони край себе си. После ги завлече назад и с едната част направи стена, а другата приготви за огъня, който запали със снопчето разпалки, което взе като тръгнаха на път.
Пламъците скоро заиграха по стените на скалата. Топлинката им се плъзна и обви в малък обръч шейната - едва сега Тихо отгърна Дарена. Наведе се над нея, тя спеше, потънала в обятията на болестта.
Въздъхна, ехото от затоплените камъни го погали, а умората бързо го надви и Тихо също заспа, облегнат на любимата си.

2.
Сепна се, не знаеше колко е спал, но бързо скочи и се приближи до Дара. Тя бе притихнала, едва откри, че все още дишаше. Тихо хвана ръцете ѝ, бяха ледени. Събра ги в шепите си и духна в тях. Още веднъж. И пак.
Разбута огъня и хвърли клони в него, жарта се раздвижи и пламъците пак лумнаха. Но жената не помръдна.
- Дара...
Нито пък чу гласът му.
Очите ѝ останаха скрити зад тежките клепачи. Едва дишаше. Береше душа.
Силите му отведнъж отслабнаха, осъзнал, че тя си отива и горчивината на мъката напъна, преля от душата му и той заплака. За първи път, откакто болестта свали Дарена, почувства, че ще я загуби завинаги.
Гледаше я, държеше ръцете ѝ, а нямаше как да ѝ помогне. Имаше само любовта си, но можеше ли тя да стори чудо в тази неизвестност, която ги бе приютила?
Колко е слаб човек, когато се изправи срещу онази лоша и жестока страна на съдбата, идваща неочаквано и неканена. А ако тя е решила да отнеме някой от живота, какво може да се стори, за да ѝ се попречи?
Тихо си мислеше това и изръмжа:
– Нищо! Съвсем нищо...
Беше сам, без да знае къде е и нямаше кой да извика на помощ. Нито на кого да се примоли, даже да се врече като роб, за да му помогне и даваше живот за живот, но нямаше на кой.
- Дара – прошепна той, а огъня шумолеше тихо като стенание.
Защо точно тя си отива без време. Защо?! Кой е наредил така да свършат дните ѝ? Без да пита дали Дарена е готова да го остави, дали той е готов да я пусне да си отиде.
Утре е празника, спомни си Тихо. Затвори очи и започна да се моли. Истински. Никога не беше го правил, но обеща себе си, обеща дните си, обеща живота си на онзи, който е над тях.
На небето ги врече, на космоса, съдържащ всички тях сред безкрайността си.
Не искаше да будува сам остатъка си в този живот, та ако небето ще ги разделя с Дара, той му обеща да тръгне с нея. Но ако може и я има чудотворната милост над тях, нека останат тук - в този живот и да бъдат заедно.
Изнемощял Тихо заспа отново - отмалял, останал съвсем без сили, но с една искричка вяра, която задържа живота му в тази нощ.

3.
Като въздишка премина топъл повей, който усмири вятъра и настръхналата виелица прибра ледените си игли се изгуби някъде далеч в полето. Бавно прахът се спусна и се утаи мирен върху снегът. Небето се разстели като дебела завивка, по която набодоха светлинките на милион съзвездия. Звездите им искряха кристални в чистотата на зимната нощ.
Небето бе чуло молбата на Тихо, дал живота си за живота на жена си.
Той все така държеше ръцете ѝ, а главата му бе облегната накъм дълбоко спящата Дарена, обещал си, че няма да я пусне ни за миг, каквото ще да става.
Втори полъх мина над тях и се вля в съня им. Стопи черната гнилоч в тялото на жената, свърза невидимите за окото нишки на съдбата на двамата една за друга и ги помилва леко... много леко, както може само един сън да ги погали.
Жената изведнъж пое дъх, после издиша освободена и нежен цвят пролази по лицето ѝ.

4.
Утринта ги завари все така спящи, но с лекотата на новороден ден, прохождащ със зората върху крилете на северната снежна птица.
Когато слънцето се извиси и покри със светлината си долината, която ги беше приютила, два лъча докоснаха очите на спящите и те се събудиха едновремено.
Дара се усмихна и Тихо се потопи с целувка в намерилите отново цвета си нейни устни.
Над тях, високо, много високо сред синевата, една безкрайност им се усмихваше с цялата си вселенска доброта.