автор: ivliter

Реших в края на лятото да прекарам няколко дни на село в бащината къща. Обедното слънце блести ослепително, горещо е и аз работя върху една от книгите си в сянката на стария орех. Оставаше ми още малко работа по книгата, мислех да я завърша. Но ето че по улицата се зададе един от съседите, с тежка раница на гърба.
- Здравей, комшо – викна ми той, като ме видя.
Отвърнах сдържано на поздрава му, за да не се разконцентрирам. Той явно обаче искаше да се поразговори, спря се и като избърса стичащата се пот по челото му, попита:
- Трудим ли се?
Не че го интересуваше, а колкото да подхване приказката.
- Трудим се – отвърнах и усетих, че ще трябва да довърша работата си по-после.
- Твоята поне е под сянката, няма да се потиш, като мене – намекна съседът, че то това моето изобщо не може да се нарече работа, за разлика от неговото.
- Кажи му, че на тебе ти се потят мислите и чувствата – побутна ме интуитивно Ведрина.
За да не изпадаме в полемика със съседа, направих се на разсеян и предпочетох да сменя темата:
- Моята е лесна, а ми ти къде си ходил в тази горещина?
- За круши – ухили се той и побутна пълната си раница.
- Че нали вчера набра? – учудих се аз. – Какво ще правиш с толкова плодове?
- Родили се, няма да ги оставя, я. Като ги има, ще намерим какво да ги правим. Ще ги ядем, ще направим компоти, сладко ще сварим.
- Нали вчера направихте!?
- Пак ще направим, да има. Както се казва, от имане глава не боли. Пък мога и на прасето да ги дам.
Като не отговорих нищо, той рече:
- Е, аз да вървя, че работа ме чака. Твоята е лесна, тебе не те мисля аз.
- Така е – отвърнах аз и се наведох да събера разпилените листи с разказите.
Не му връзвам кусури на човека, той гледа на света от своята камбанария, но ме хвана яд, че ме отклони от работата ми. Повече нямаше да мога да свърша нищо.
- Не се сети поне да ти даде две, три круши – промърмори Ведрина.
- Не искам да подяждам прасето – отвърнах. – Питам се защо ли някои хора стават пленници на лакомията си? Този човек не знае мярка в трупането. Мерилото за човешкия живот не е в това какво си натрупал, а какво си раздал. Не е ли така?
- Но нали, за да има какво да раздадеш, трябва да си натрупал. Може би въпросът е не защо трупаме, а какво натрупваме в себе си?
- Съвършено права си, както обикновено – отвръщам. – После, човек получава в по-голямата си част това, което е вложил.
- Много добре го каза – съгласява се събеседничката ми. – Вещественото раздаване е много важно, но не само то е от значение. Често пъти благотворителността може да бъде под формата на усмивка, на добра дума, на подадена в труден момент ръка.
- Така е. Ако искаме да получаваме, трябва да даваме, за да сме доволни и щастливи, трябва да помагаме на другите да бъдат такива.
- Право казваш – щастливите ще ти помогнат и ти да си щастлив, а нещастните ще те накарат да се почувстваш нещастен – допълва думите ми моята приятелка.
Поглеждам към слънцето. Вдигнало се е в зенита и сенките са станали възможно най-къси, което подсказва, че е дошло време за обяд.