автор: kalin8

„…Нека да е русокоса, брат ми, с дълго бедро и опияняваща гръд… Пък да става каквото ще!!!”
Думи на брат ми-Санчо.
Нямам сърце да му строша хатъра…
Б.

Отварям вратата. Стринка Мария с една наистина голяма тава с баница в ръце само се усмихва… И кима с глава:
- Това е Дани, чедо! Доведе я наш’та Катерина от Германия някъде си… И остана тука – да рисува. Нека тя те прегърне сега, а аз сетне… Като оставя баницата…
Морско зелено. Синьо – зелено, което поглъща всичко... Но не и в този момент. Сега гледа към стълбището в дъното на салона. Каза на много твърд български:
– Аз съм Дани! Здравейте! Радва’м се да се за’познаем!
А синьо –зеленото прескача встрани-някъде натам- към резбите по дървото и стъпалата нагоре…
-Entschuldigen Sie bitte, aber ich möchte diese Schönheit näher zu sehen ... Kann ich das?
Дори и да не прихванах някоя дума, очите питаха: „Може ли?”
Продумах само:
- Но, разбира се! Моля! -И се сетих (Не знам как?!)
- Aber bitte! Wie Sie wollen!
Откъм кухнята- пълна тишина. Добре, че стрина Мария влезе, та разбуди отново компанията… Хлопна и се затвори вратата, а Дани, без да ми обърне каквото и да било внимание, сложи ръка на парапета - този, дето е от дясната страна и го погали, а после се сведе, та го докосна с дясната, поруменяла от студа буза. Сигурен съм, че бе така, защото беше обърната насам- към мен…. Обаче дали ме виждаше? Не знам!
Косите и’ се спуснаха надолу по пармаците- светъл водопад, отразил слабата светлина на едничката останала лампа в прашния полилей на салона.
Миг след това, погалила се като котка, бавно, знаейки, че наблюдавам внимателно, тръгна нагоре по стъпалата така, че всеки би въздъхнал… И изчезна от погледа ми, останал на завоя към горния кат.
Не знаех какво да правя… Да я последвам ли? Или да я изчакам да разгледа сама къщата? Посегнах, та завъртях копчето на девиаторния ключ, за да светне и горният полилей, а оттам се чу едно „ Уау!”
В същия този момент, обаче, в кухнята писна родопска гайда, което моментално върна котката обратно… Дори не усетих как пристъпва! Долепи устни до моите:
- Аз, Дани, много желае остава! Моля?!
Не казах нищо. Просто кимнах с глава.
Влизаме в светлината на топлата кухня. Там вече звучи любимата песен на баща ми, на чичо Иван… На братовчедите ми… И на мене, разбира се: „Девойко, мари хубава…”
Пуснати волно мъжки гласове. Гайдата на Лазо нарича думите, а морското зелено свети… Океан!
Как да не пие човек вино?!
През горните стъкла на близкия до мен прозорец наднича новата Месечина, насъбрала звездите около себе си-заедно да светят над заснежената Родопа, над селото закътано в нея… И над двора със старата къща с разпаленото огнище.
Свят.

Следва…

Б.Калинов- Странник
19.12.2012г.
Пловдив
http://kalin8.blog.bg/photos/79136/original/Zimna%20luna.JPG