автор: apostola

Толкова много вървях и изминах...
С четка рисувах и своя живот.
С много въпроси по път се разминах.
Бавех и бързах в житейския ход.

Рязах от мене и старите рани.
Късах от мене и свежи меса.
Нямаше никой от меч да ме брани-
жива водата си да донеса.

Спирах и тръгвах по прашни пътеки.
Дълго пътувах и още вървя
по пътища трудни и по-малко леки...
Още в душата си малко кървя.

С радост в очите си търсех усмивка.
Думи подбирах за тъжния стих.
Имах до мене жената-щастливка.
Болки в сърцата на други спестих.

Сприхав и кротък-с душа поетична,
тиха водичка и мъничко див,
под миротворна звезда патетична
и след умирачка ще бъда аз жив!