автор: barona_36

На Мария Вергова

В житейски плитчини
глава не сврял,
пригалих бос
озъбените туфи
и със венец от миди и корал
морето взе
за мен,
че се натруфи.

На роклята си синя
изведнъж
то крайчеца повдигна
ловко с пръсти:
брегът бе с цвят
на прегоряла ръж,
чадърите -
заплели мигли гъсти.

Доде лежах,
дваж по-опитомен,
от слънчевото зайче
в късна есен,
вълните се надвесиха
над мен
и моя девствен смях
една отнесе.

Вдън амфори
заглъхна всеки звук
и тишина сред
рифовете никне.
А аз превеждам,
както никой друг,
на рибите
немилостив езика...