автор: desert_inrose

При мен е ледено, не идвай. Стой, надничай само.
Ще замръзнеш, казвам ти, ще вкоченясаш.
Не търси жена и майка тук, аз съм момиче нямо.
Ветрове са пазвите ми и ръцете ми са пясък.

Мислите ми прАшени събираш в тежка урна.
Но нека утре бъдат ситна пепел в океана.
Не тракай по прозореца, ще те погълне буря
открехна ли го... И вихрушка ще те грабне.

Твърде е възможно да ме няма вкъщи, също.
Излизам често с няколко приятели.
Недей ме чака вън, все късно се завръщам...
Не съм за теб, пилея се, мечтателю.

Дори да ме дочакаш, нямам нищо за почерпка.
Не каня никого. Не ям сама - ужасно ми е тежко.
Ще бъде и нездравословно късно за вечеря.
И както казах, ще замръзнеш. Тук е ледник.

Не знам какво да правя с тези твои свещи
запалени в очите, сякаш пред разпятие...
Иди си, нямам огън, ни кибритни клечки,
а вече гаснат търпеливо пред вратата ми.

Разнасяй ги където стъпиш, осветявай
посоките, пътеките - на хората и своите.
Но тръгвай. Знаеш, дълго няма да забравя
как днес поспря до мен да поговорим.