автор: Rodenavlotos

Отгоре ме гледа едно насълзено небе,
а аз съм онази прашинка в окото му,
забила се здраво в огромния светъл гледец,
която го кара да плаче и стене от болка.

И ляга на плещите една осъзната вина.
Какво е виновно небето на всичките хора?
Това си е моята- ничия друга тъга.
Сега ми тежи и за злото, което съм сторила

и роня отгоре все нови и нови сълзи,
напълних земята с така напоителна влага-
дъждовна и чиста, че малките бели брези
заситиха своя отколешна мъчеща жажда.