автор: Albatros

Ти гледаш ме – молитвеница в храм.
– Какво ще правим? – питаш ме. – Кажи де?
Не знам, момиче... Нищичко не знам.
Добър въпрос... а отговор не иде.

В градинката над нас дъждът вали –
излива Бог вода от триста мяха.
И няма изгледи – като че ли –
над теб да вдигна покрив – топла стряха.

Отвсякъде връхлитат ни едни
безкрайни и студени перспективи –
аз – да събирам смет по цели дни,
а ти – да сменяш шепа смет за сливи.

Бог на небето сякаш реже лук –
или полива своето мушкато.
Животът ми без теб бе стар боклук.
И не мисли, че утре ще е злато.

Ще гладиш, ще простираш, ще переш,
ще чистиш, ще се нервиш и ще готвиш,
а аз за теб ще паля тиха свещ –
и ще ти нижа стихчета сиротни.

След мусаката ще ядем компот.
И с теб – на самотите ми съпруга,
ще ни извърта този тъп живот
във своята ужасна центрофуга.

В очакването има смисъл строг –
вървя към теб неминатите друми...
И ти – Жена във Словото на Бог,
бъди щастлива в простите ми думи!