автор: severianin

“Снегът на моето детство беше бял...”
Стефан ПОПТОНЕВ

Заваля.
И снегът беше бял.
И снегът беше бял като спомен.
Сняг от спомени пак е валял,
сняг, под който съм гол и бездомен;
девствен сняг без човешки следи,
бели преспи в сърцето, в гърдите...

Сняг от моето светло “преди”
върху моето “днеска” връхлита.

И е бял.
Беше – в ранния ден.
После златен по пладне валеше...
Не внезапно за миг позлатен –
беше златен.
Повярвайте – беше!

Оня, белият сняг, разтопен,
безвъзвратно попи във душата.
Днес вали.
Пак вали върху мен,
но воали златисти не мята.

Следват пладнето залез и мрак,
а тъмнеят по мрак снеговете
и на утрото белият лак
не златисто, а иначе свети.

Заваля.
Но е нощ, а в нощта
под студената лунна лампада
стават странни и тъжни неща
– черен сняг по плещите ми пада...