Един дъжд само, а напои душата ми.
Насити я със толкова озон.
Дали пък точно него не съм чакала
да влезе в зажъднелия ми дом-
едно присъствие дошло, почти на пръсти,
прокраднало се сякаш на шега,
а ме поръси леко и възкръснах,
в най-светлата, неподозирана тъга,
която ми напомни, че съм жива
и още имам неизплакани сълзи.
Бе странен този дъжд, но бе красиво,
как се отърсват в парка белите брези,
от страшното предчувствие за зима,
видяно в декемврийския им сън.
Един дъжд само топъл, ала имах
усещането, че Исус валя навън.