Когато тръгваш без посока
в мрака на нощта,
когато искаш да избягаш
от всички хубави неща,
не, не се обръщай!
Бягай, бягай все напред,
към нищото,
към светлината,
докато изтощен не паднеш
в надпреварата на своя ден, проклет
и не осъзнаеш, че винаги си бил бездомен.
Така, чрез самотата си почувствай,
онзи вятър окрилен,
който никой, никога не чака.
Тогава сам, чрез него, себе си ще разбереш,
защо и в бягството си е безумен.
Покоят, винаги е бил зловещ
и няма своя същност, която да убиеш.
Вярата не се изгаря в пещ,
както няма ничий звук, безшумен.
Той самият е любов,
една надежда окрилена,
достигнала в миража зов,
пресякъл цялата вселена.
Сълзата никога не ще я разбереш,
само споменът е белоснежен,
затова не се превръща в скреж,
попива в погледа ти, безвъзвратно- нежен.
И изгрява синята луна,
пред която небето заблестява,
за да преминеш под купола
на многоцветната дъга
и да забравиш за дъжда,
че ослепява.
Щом усмивката ти този път изгрей,
пред нея домът ще се разтвори,
където и смъртта, ще заживей
сред най- чистите, живителни простори.
Затова побегнеш ли веднъж,
не се обръщай ти назад,
сърцето си, поне веднъж послушай!
То знае пътят към единствения, звезден водопад,
където ще откриеш, че на някого си нужен.