автор: severianin

Никулден е.
Сред коледния пост
небето с едри звездни люспи грее
и драска по земята рибя кост,
и свети рибешко око над нея.

Тук, в ниското, край дунавския бряг
по-влажно диша есенният вятър,
по-черен е припадащият мрак
и по-изгарящ – дискът на луната.

Тя свети – восъчен златист печат,
провесен в звездното небе далечно –
екслибрисът на земния ни свят
на страниците на самата Вечност.

Под този диск, под този звезден рой
въздишали са древните поети,
това небе е гледал дядо Ной...
Сега това небе над мене свети.

И същата луна – златист печат!
И вятърът с могъщото дихание!

Когато стане пепел този свят,
това небе над него ще остане.

Луната пак ще следва своя път,
ще диша вятър в пустотата горе –
нетраен и изменчив е светът,
но най-нетрайни скитат в него хората.

Никулден е.
Рибарите в нощта,
пияни от звезди и вино – пеят.
Светът живее с простите неща.
Никулденска луна над нас се смее...