автор: inspired

Една вечер трима странстващи поети влязоха в малката провинциална кръчма в град К.
Светът отвън беше без значение, светът вътре - от огромно значение.
Тримата поети търсеха една жена - момиче на около 22 години, с мека руса коса и изключително миловидно изражение. Бяха я забелязали на поетичното четене в Гимназията в градчето в същия ден, седнала отляво на залата, в дъното срещу тях, почти незабележима сред буйстващите гимназисти от горните класове, и навярно, ако се стигнеше до спор, а те такъв съзнателно отбягваха, тримата поети нямаше да са на едно мнение дали тя е наистина красива, но и тримата вече бяха усетили огромното й сияйно излъчване. Лицето на най-младия от тях още отразяваше ярката слънчева светлина, която тя тогава изпрати за миг в залата. Това не беше убягнало от очите на другите двама и с мълчалива, но приятелска завист, те поглеждаха тайно към него, докато я търсеха с очи в малката кръчмица „При Генерала”.
Още я нямаше. В кръчмата имаше само три големи маси, едната от които беше свободна.
Веднага си личеше, че заведението не беше като другите. Една мистичност, която и тримата усетиха върху себе си, идваше от тъмните му ъгли, от приглушените гласове на другите маси, донякъде от тяхното собствено излъчване и най-вече от властното име на кръчмата - ”При Генерала”, чиято табела се люлееше на обесената от тавана крушка.
Това идване тук си беше чиста авантюра. Можеха само да седят напразно на грубите дървени столове до сутринта. Те дори не знаеха името на момичето, което търсеха.
- Тази вечер може да я намерите „При Генерала” - така им беше казал организаторът на четенето, когато го бяха попитали за нея... Така я и нарекоха - Нея.
- Нея дали ще дойде - попита на глас младият, но не получи отговор. Един от съседната маса бръкна в касата и им подаде три бири. Извадиха джобните си ножчета и ги отвориха. Бяха ожаднели.
Влязоха две момчета на около 17-18г. Единият беше много нисък, с равен бретон почти до очите, изглеждаше неестествено малък и определено беше грозен. Той се намести на някакъв висок стол в ъгъла и тогава тримата поети видяха, че там имаше микрофон и музикална уредба. Другото момче беше облечено в черно кожено яке с вдигната широка яка. Очите му бяха много красиви, излъчваха някаква приглушена светлина, а пръстите на ръцете му бяха много нежни и тънки като на пианист.
Беше 08 часа вечерта, може би беше тъмно навън, вятърът разклащаше дървените тараби, с които бяха подпрени прозорците и те проскърцваха. Нищо не се виждаше нито отвън, нито отвътре. Това, което ставаше в заведението, или което трябваше да стане, беше като в запечатана черна кутия, откъснато от света навън, но част от света вътре. Тримата усетиха това, защото бяха поети, защото за тях очакването и изживяването на мига беше същината на техния живот.
А мигът вече беше започнал. Откъм ъгъла зазвуча позната мелодия. Наострили уши като сатири тримата поети опипваха идващата музика, вкусваха я, задържаха я на небцето си и я преглъщаха с удивление. Двете момчета пееха на живо парче на „Бийтълс”, без да свирят, без инструменти, само акомпанимента беше оригиналната музика на „Битълс”, звучаща от уредбата, а те сякаш не пееха на живо, толкова естествено се сливаха с оригинала, че даже единият поет стана да разгледа масата им отблизо. Не бе възможно такъв поразителен синхрон. В тази забутана провинциална кръчма звучеше на живо най-великата музика на света, без светът да разбере това!
Вратата на заведението се отвори и влезе групичка ученици. Сред тях видяха и Нея, облечена в късо светло яке, а русата й коса беше вързана на опашка. Изглеждаше много по-млада, отколкото в училището. „Оркестърът” започна нова песен. Направо от вратата тя отиде и пое микрофона, сякаш го бе правила стотици пъти преди това. Гласът й влезе в песента като в тихо и спокойно море, после заедно с двете момчета заплува навътре, а заведението се олюля като кораб...
Когато песента свърши Нея седна до единия от тримата поети. Цигареният дим наоколо се сгъсти над масите, бирата се смеси с водката, поетът, който не пушеше и не пиеше започна да кашля силно, а пияницата от съседния стол падна назад и стресна всички. Тя махна с ръка и се засмя, оркестърът засвири отново, димът се превърна в музика, а музиката в дим и никой не видя как над стария поет се наведе другарят му и го попита:
- Страшно ми харесва това момиче! - прошепна той - личи ли ми?
- Личи ни - прошепна другият - и на тримата.
- Дали си има приятел?
- Не знам. Няма халка.
- Това нищо не значи.
- Така е.
- Има много невинно изражение.
- Показа ми стиховете си след четенето. Слаби са!
- Така ли?
- Така!
- Слушай, защо тя дойде тук? Дали е заради някой от нас?
- Не знам. Ще разберем.
- Как?
- Ми попитай я!
- Глупости! Не ми изглежда да го харесва.
- Но той определено я.
- Мога да я гледам цяла нощ.
- А аз да блудствам с нея.
- Стига бе!
- Наздраве за Нея!
- Наздраве...
Когато димът се вдигна, двамата поети чуха сватбения марш, който звучеше още в главата на третия и се вкиснаха. След малко Нея стана отново да пее с момчетата.
Класическият й профил светеше като луна на фона на черните им дрехи. Тя беше притворила очите си, а медът на музиката се стичаше лепкаво от клепачите до брадичката й, чак по бялата й шия. Имаше нещо хипнотизиращо в този неин транс, в невероятния синхрон на музиката и гласовете им, на имитациите с живота.
Тогава старият поет внезапно прозря. Тя избираше. Тя трябваше да избере един от тях тази вечер.
Наистина оркестърът свиреше някаква много бавна индианска песен. Нея припяваше тихо. Дори тракането на чиниите на барплота влезе в синхрон с песента. Тримата поети бяха затворили очи и припяваха наум. Те не виждаха, че това правят и останалите в заведението. Даже учениците. На задната маса едни почти деца се целуваха със затворени очи. Нея пееше, крушката се люлееше, табелата „При Генерала” се въртеше като ветропоказател и когато песента спря внезапно, всички впериха погледите си нагоре, изчаквайки накъде ще посочи стрелката...
Крушката не издържа на напрежението и се пръсна. За миг настана пълна тъмнина. Само шарките от камината играеха по тавана. Някой се изхили. Друг изръкопляска.
- Браво на оркестъра! - извика някой отзад.
Стопанката донесе свещи. Спря тока и оркестърът също спря.
Двете момчета слязоха при масите. Красивото момче седна на масата с поетите. Нея беше излязла навън.
- Страхотно пееш - казаха му и тримата.
- Благодаря.
- Младостта е голямо богатство - каза старият поет.
- Заедно с таланта - добави другият.
- Кой клас си?
- Завършвам.
- А по-нагоре? Висше?
- Искам архитектура - каза момчето.
- Трябва хубаво да рисуваш.
- Това го мога. Не съм добре по математика.
- А пеенето?
- То е между другото.
- Страхотен си.
- Благодаря.
- Всяка вечер ли пеете тук.
- Само през зимата. Това лято може и да опитаме по морето.
- Хубаво.
- Трябва да тръгвам
- Успех! - казаха и тримата.
Момчето вдигна яката си, махна на някого и излезе.
Нея влезе.
- Трябва да тръгвам - извини се тя.
- Щом трябва.
- Чао.
- Чао.
- Сметката - каза най-старият от тримата.
Стопанката дойде веднага.
- Вие ли сте Генерала - попита единият.
- Не - засмя се тя.
- А кой е тогава?
- Момчето дето седеше при вас. Такъв му е прякора. Всички идват заради него. Красиво момче. И много хубаво пее...