автор: lachistein

Диви рогати прасета с чугунени колерети около шиите и подкови от златото в устите на горски миряни теглеха грамадна шейна с кокалени ски.
В нея, огромен и бял, по син пеньоар от крепдешин и бандаж от вледенени сухи цветя, седеше Снежният людоед и току топваше върховете на пръстите си в пълен с мазнина потир. Очите му се кискаха иззад мъзгалите на месестите му напудрени клепачи и той плахо се облизваше, а изпод опашките на препускащите свини се ронеше ароматна сгурия.
Шейната спря пред една окъпана в светлината на изгряващото слънце хижа и людоедът слезе. Вратата беше отворена и даже малка преспичка тежеше на дървения праг. Огромният разгърден звяр кокетно отърси диплите на пеньоара си от снежинките и тихо се промъкна в хижата. Под камината, сгушени, но добре охладени, го чакаха пресни мръвки.

***

Омаломощена от гъстата и висока гора, виелицата едва се беше добрала до топлите дървени трупи на една малка хижа. Падащият здрач усилваше апетита и светлината от прозорците. Вътре разпалени от вонлива жар млади човеци пируваха наедно под рунтав китеник. Кебап от мечи лапи тлееше зад търсещи гръд бърни, нажежени задници дишаха учестено, а навън дебнеше смирено джудже със син маникюр. Когато ония заспаха, то отключи вратата с език, плю в камината и избяга през комина.


(31.01.2010)