автор: Marta

Колко дни ще вали този сняг над лицето и дребно и остро,
със замръзнал по устните плач, с неотронен последен въпрос?

Колко нощи ще пада снега над телцето със стиснати шепи,
посинелите боси крака и къдриците мокри полепнали?

Колко клечици възпламени с вдървените тънички пръсти?
Да се стопли за миг, но уви, светлината по змийски изсъсква.

И потъва отново сред мрак, в тъмнината снегът я затрупва.
Тя опитва отново, и пак... Лумва клечица, вятър я духва.

И се сипе безкрайният сняг, и от псета по-зверски я хапе.
Тя си няма трошица храна, няма спомен от бащина стряха.

Колко приказки хубави знам. Колко приказки, пълни с надежда,
със вълшебства, с добри чудеса, чийто край все щастлив се подрежда.

Тази приказка не е от тях. Тази приказка - вечно сираче,
бди на пост до покрова от сняг, скрил малката кибритопродавачка.

Тя си нямаше дом и снегът се смили, покрив бял и издигна,
в люлка бяла я залюля, вече нищо не ще я достигне.

Аз не искам да свършва така. Тази приказка ме измъчва.
Във сърцето ми сняг заваля над момиченце, и не свършва.