Бях връх. Изкачването
към него не беше лесно.
Бе стръмен скатът,
пътеките нагоре кози, тесни
и който тръгнеше и стигнеше,
не се задържаше завинаги.
Навярно въздух
не им достигаше и слизаха,
а аз не ги виних.
Бях връх. Засенчвах
понякога дори и слънцето,
а тръгнах съвсем сама
и изкласих от просто зрънце.
Крих бури в себе си-
самата аз бях бурята в окото си,
но зло не раждах-
само намираше ме злото.
Подпирах гръб
и чело до сами-високото,
но там отгоре
бе винаги така самотно.
И трупах лед, и сняг,
и криех копнежа си за обич,
но само вятърът
присядаше за миг,
преди да продължи нататък.
Един ден натежаха в повече
на раменете снеговете
и тръгна лавина, и повлече
и езерата- на Господа сълзите
и небето,
и козите пътеки и тревите,
и всичко, до което
се бях докоснала и светеше.
Бях връх. Сега бях падаща лавина.
Погребах под себе си
и днешното,
и всичко минало.
Тогава спрях.
И казах: „Спри!”
на времето, проклетото
и станах бряг,
а от снега свален
напълних си морето.